Синът на Атейо

Встъпление

"Войн без кауза е като човек без съдба"

22 Vospxìvol 2154  - (22 август 2154)

Чувството на войната беше лесно да се предугажда - нямаше какво вече да се крие от очите. Домът ми беше поставен пред ножа, но не само той - всички бяха изправени пред война. Синове и бащи, майки и дъщери, бебета и възрастни. Бяхме изгубили предишният си лидер, но Ейуа ни беше изпратила Кралският въздушен хищник. Имахме нов лидер, отстъпил властта над кавалерията и армадата на "равният, че дори и по-могъщ от него". Най-голямата отговорност и организация лежеше върху неговите плещи, а аз бях само един негов приятел, който му беше верен.

Самият аз не смятах за редно да бъда поставян наравно с Цахик (духовен водач). Бях прекалено нетърпелив и импулсивен, заслепен войн, който иска да постига своите цели. Знаех, че така не трябва да прави един лидер, но двайсет и две години в този живот на нетърпеливост, откакто юнската топлина ме лъхна за първи път по лицето, бяха дълбоко белязани в спомените и душата ми. Изпитвах толкова много чувства в този момент, че дори и аз не можех да ги спра, камо ли да ги опиша. Скръб, омраза, признание, радост, любов, от всичко по-малко. Чувствата просто си стояха в мен и чакаха момента да изплющят като камшик срещу Sawtute. Камшик от чувства, камшик за тяхната плиткоумност. "Знаеш, че те са въоръжени за клане. Две хиляди воина - това ти е достатъчно, но победата пак ще е трудно да се вземе. Вземи си го под внимание, сине на Атейо!" - тези три изречения се въртяха в главата ми и не ме оставяха на мира, но просто нямаше къде да бъдат оставени.

Излязох навън. Беше прохладна августовска вечер. Слънцата вече се бяха скрили зад хоризонта, както забелязах, а Naranawm лека-полека засияваше на нощното небе. Около мен имаше много Икран, дирекони и На'ви - от Оматикая и от другите кланове, които бяха дошли с нас, всичките засенчени от огромната сянка, надвиснала над Ayvitrayä Ramunong, където се бяхме разположили.

- Tsu'tey te Rongloa Ateyitan! -  чух глас някъде отстрани.

- Tupe tsatseng?! - попитах объркано. Навсякъде имаше воини и беше задача с повишена трудност, за да разбера кой ме викаше. Можеше да е всеки На'ви, дори и някой от малцината Sawtute, които бяха с нас.

- Tsu'tey te Rongloa Ateyitan Omatikayäru Olo'eyktan! - чух отново. Изговарянето на пълното име, заедно с титлата, значеше, че някой наистина много настоятелно искаше да говори с мен. Но кой?