Асове

i.

Някъде след пладне спокойствието в базата изчезна – десетина чехи и словаци излязоха от хангара и с победоносни крясъци се спуснаха към самолетите си. Механиците и офицерите за момент се спряха, след това вторите продължиха предишните си занимания, а първите тръгнаха към редицата от изтребители, за да им асистират. Самолетите поемаха по полосата. Някои пилоти едва оставяха време на механика си да се плъзне по крилото на Спитфайъра обратно на земята.

Някои мърмореха с недоволство, докато бършат ръце в униформите си. Нещо за глуповатите момчета, как дори не изчакали да им нагласят парашута. Но те изобщо не мислеха за парашути, гориво или муниции. Ескадрилата им вече беше в операция – това им стигаше.

Докато останалите изтребители набираха височина, от хангара тепърва излязоха още две фигури, почти в комичен контраст една с друга: нисък младеж и висок, прегърбен офицер. Момчето, Ян, тичаше към самолета си. Луничавото му лице беше зачервено от вълнение. Веднъж седнало в пилотската кабина, то бързо нахлузи шлема върху рижата си коса и започна да разплита ремъците на парашута. Чу стъпки върху крилото на Спитфайъра и чифт ръце затегна и намести коланите, преди да ги закопчае. Механикът вдигна лице към него, усмихна се съвсем приятелски и с потупване по рамото понечи да слезе от крилото. Беше мургав, очите му бяха тъмни и приветливи, ситните му къдрици се поклащаха с вятъра – явно беше от колониите, помисли си Ян.

Двигателят на Спитфайъра изръмжа. Механикът направи един последен оглед на самолета и щом пропелерът се завъртя няколко пъти, той се отдръпна назад.

– Готов си, друже! – извика с акцент, който не беше съвсем английски.

Ян му махна в отговор и Спитфайърът плавно се задвижи по полосата. Механикът, Ричард, се обърна към офицера, който тъкмо беше извадил пакет цигари от джоба си, и му се прииска и той да запали. Офицерът – полковник, мълчаливо му подаде кутията и извади запалка. Дори му даде огънче.

Ярослав Ашенбренер и ескадрилата му бяха в Лондон съвсем отскоро. Обучението си бяха прекарали в различни бази. Всеки един от тях се бе озовал в Англия по различен начин, но беше напълно естествено да сформират ескадрила. Цялата работа стана изключително бързо; англичаните нямаха никакво време за губене.

– Най-после им дадоха да летят с проклетите тенекии – започна Ашенбренер, издишвайки дима от цигарата си. – Унизително! Да гледам как се държат с пилотите ми като с някакви... малоумници. Да тренират с колелета, вместо със самолети – представяш ли си! Глупаци са, не отричам, но... Виждаш ли, те са деца. Нали? Деца са. Не познавам нито един умен двайсетгодишен. Но като пилоти са феноменални, мога да ти се закълна.