Блок 526

1.

- Аделайн, спри. Чакай ме, Аделайн.
Чувах тропането на високите токчета на майка ми, да ходят бързо след мен.
- Аделайн!
Спрях на място. Започнах да оглеждам мястото. Точно каквото беше на снимките в нета. Посивели стени, вита стълба, старинни лампи.
- Мога ли да ви помогна, госпожице?
Стреснах се от непознатия мъжки глас, идващ от под стълбата. Насочих погледа си натам и видях възрастен мъж, с много дълга брада, сплетена на плитка, да идва към мен.
- Здравейте. Аз съм новата ви съседка. Купих апартамент 8. - казах ведро, но и малко смутено, защото човекът не спираше да ме зяпа.
- Добре сте ни дошла тогава. Аз съм Дон, портиерът. - той подаде ръка, за да се здрависаме.
- Аделайн, но ми викайте Дела. - хванах ръката му.
- Аделайн. Колко хубаво име само. - говореше бавно и тихо. Беше се втренчил в мен. Сякъш виждаше душата ми. Все още не бе пуснал ръката ми. Усмихнах се нервно.
Чувах че майка ми наближава.
- Аделайн Скот, казах ти да м... Ааааааа. - изпищя тя.
Дон даже не реагира. Премести погледа си към майка ми. Тя беше ужасена. Усещах че ще припадне.
- Кой сте вие? - попита тя.
- Това е Дон, портиера.
- Прекрасно. - каза тя и се изсмя истерично. - Откачалки още от вратата. - доближи се до ухото ми и каза.
Дон тръгна обратно към масичката която се подаваше изпод стълбите. Чак сега я забелязах.
- Аделайн, няма да ти позволя да живееш тук. Пълно е с откачалки, за бога. Какво ще кажат хората като разберът къде живееш? Ами баща ти? Ще му прилошее като види тази дупка. - възмущаваше се тя
- Татко ме подкрепи. Заедно гледахме обявата в интернет. Даже той ми даде половината пари.
- Баща ти е полудял. - хвана се тя за главата - Аделайн, чуй ме, все още си на 17, неосъзнаваш каква глупост вършиш.
- Напротив. А и ставам на 18 след месец. - поясних аз.
- Аделайн, моля те, тук е пълно с отк... - спря тя и погледна настрани. Дон бе застанал пред нас.
- Заповядай Аделайн. Това е ключът за апартамента ти.
Той вдигна ръката си и в нея имаше стар ключ. Взех го и му благодарих с усмивка.
- Идваш ли? - обърнах се към майка ми. Тя ме изгледа така сякъш и казах да изкачи Еверест.
- По тези стълби? Ами ако някоя се разруши? Ами ако си счупя токчето? Аделайн, това са Джими Чу.Нямате ли асансьор? - обърна се тя към Дон.
- Имаме, ето там е. - посочи към двете врати до масичката му. Майка ми първоначално изгледа странно, но после кимна.
- Чудесно. Хайде Аделайн. - тя тръгна уверено към асансьора.
- Не ви препоръчвам да се качвате на него. - каза Дон.
Майка ми отвори едната врата и огледа. После се обърна към портиера.
- И защо не?
- Последният път, когато някой се вози на него, ами как да ви кажа, той умря.
Майка ми остана стъписана. Пусна вратата и се отдалечи от нея.
- Ако ме извините. - каза Дон и се върна на мястото си при масичката.
- Аделайн, чу ли това? Няма да живееш тук!
- Напротив. Точно тук ще живея. А сега отивам да видя бъдещия си апартамент. Идваш ли?

Тръгнах към стълбите. Тя малко се почуди, но тръгна след мен.
- Ако си съсипя обувките, ще кажа на баща ти да ти спре джобните.
Заплахите никога не и са се отдавали.
- Добре. - засмя се аз и продължихме да се изкачваме по стъпалата право към новият ми дом.

#1 Нова история!
Ако ви е харесала, ще се радвам да коментирате и да гласувате.