В сърцето на Саманта

Първа глава

Видях го. Взиращ се в мен, с непрегната усмивка на лице. Видях го. Най-сетне зърнах лицето му, без да е покрито от маски и лъжи. За момент го почувствах единствено и само мой, макар и да знаех вече пределно ясно, че той никога нмаше да ми принадлежи.  

Пристъпих напред, опитвайки да създам някакъв звук, но не можех. Бях погълната от дълбоките му, лешникови очи и се опитвах да разчета всички онези емоции, преминаващи през лицето му и цялото му същество, които никога не бях виждала там. Които така силно се надявах да видя, още месеци преди заминаването ми. Той седя още няколко секунди, като в транс от случващото се, след което се отърси от объркването си и пристъпи към мен. Бях на една ръка разстояние от него. Разстоянието, което казах, че ще спазвам от момента, в който сърцето ми бе разбито на милиони, милиарди пърчета, от същите тези лешникови очи, които сега дълбаеха из душата ми.

-...Ти...Ти дойде. – Успях да промълвя и се изненадах от скръбта, която прогаряше гърдите ми, докато говорех, от силата, с която устните му ме привличаха, от надеждата, която тлееше през всичкото това време, държеейки сърцето ми в плен.

-Разбира се, че ще дойда. За какъв ме мислиш? – Гласът му беше тих. Достатъчно тих, за да не го чува никой от присъстващите, но и достатъчно силен, за да мога аз да го чувам ясно.

-Не мислех, че ще дойдеш.

-..И аз не мислех, че ще дойда. – Гласът му звучеше толкова напрегнато и несигурно, колкото никога досега не бях чувала. Покашля се и ме погледна право в лицето. За пореден път огън раздра сърцето ми, защото знаех... Знаех, че тези лешникови очи, тези плътни устни, тези тъмни коси, този мечтателски поглед, тази плаха усмивка.. те никога нямаше да бъдат мои. Защото знаех толкова добре, че сърцето ми никога нямаше да се оправи от това, което му бе сторено. От това, което любовта ми ми причини. Той заговори отново, все така несигурно и тихо. – Мога ли да те прегърна..?

Гледах го изпитателно няколко секунди. Разглеждах лицето му, което познавах по-добре от моето собствено. Разглеждах ръцете му, които не бях докосвала от месеци. Погледнах към косите му, в чиято гъстота ръцете ми винаги се загубваха, у всеки мой сън.. Всеки мой сън. Защото само в сънищата си можех да го имам. Защото аз бях това, от което той се нуждаеше. Но аз се нуждаех от него по начин, по който той не можеше да разбере. И никога нямаше да разбере.