Not all monsters do monstrous things

Perfect

"Гробището". Това гласеше SMS-а ми към Клаус.Колкото и да бях гузна, реших да го изчакам на входа. След пет минути дойде. Беше ядосан.
- Клаус.
Чак сега ме забеляза. По бърз от светлината се приближи до мен. Погледнах към земята.
- Къде е Илайджа?
Беше ми ядосан. И с право. Аз бях виновна.
- Ще ти покажа.
Тръгнах и той ме последва.
- Тук е.
Клаус влезе, не направо влетя вътре. Когато влязох Марсел и Диего бяха на земята. Леле, тоя човек е доста бърз. Клаус започна да налага Марсел. Трябваше да го спра. Но просто стоях и ги гледах. В един момент ми дойде в повече. Не можех да издържам.
- Клаус! Достатъчно!
Отидох при него и го отдръпнах от Марсел.
- Пусни ме. - изръмжа.
Хванах го по-силно.
- Достатъчно Никлаус.
Беше Илайджа. Щом го чу Клаус спря.След Илайджа проговорих аз.
- Аз съм виновна. Аз помогнах на Марсел да намери Илайджа.- нямах смелост да го погледна, но усещах погледа му върху мен.
Пуснах го. Той отиде до Илайджа. Диего и Марсел си бяха плюли на петите. Останахме само тримата.
- Защо?- знаех какво ме пита.
- Защото ти бях бясна.Съжалявам. Знам, че сгреших...
Преди да успея да довърша тях вече ги нямаше. Каквото и да имаше между мен и Клаус, то си беше отишло.
Поне тогава смятах така. Паднах на земята и заплаках.
~~~
Не помня по кое време сълзите ми бяха спрели. Просто стоях там. Докато не получих съобщението.
"Ела у нас. Веднага. - Клаус".
Отидох.
След десетина минути бях пред апартамента му. Той отвори преди да почукам.
Не смеех да го погледна. Клаус ми направи място да вляза. Не знаех дали трябва да го направя.
- Не хапя. Освен ако не съм гладен.
Нямаше как да не се засмея.
- Знам.
Влязох. След миг колебание тръгнах към хола. Бяхме само двамата. Донякъде това ме успокояваше. Донякъде ме притесняваше. Събрах смелост да заговоря :
- Съжалявам Клаус. Не съм искала да наранят брат ти. Аз...
Той ме прекъсна.
- Знам. И аз съжалявам. Нараних те. Не трябваше да те лъжа. Нека, нека опитаме отново.
Усмихнах се и кимнах.
- Добре. Здравей. Казвам се Клаус. Аз съм страшното чудовище; древният хибрид. А ти си красива.
Сега вече, се засмях. Клаус, забавен както винаги.
- Казвам се Лена, но някой обичат да ме наричат малката или Лена Селена. Ти също си красив.
И двамата избухнахме в смях.
- Чакай тук.- каза Клаус и се излезе от стаята. След миг разбрах какво беше намислил. Беше пуснал музика. Hedley-" Perfect " Това беше невероятно!
- Откъде знаеш, че ми е любима?
- Имам си начини. - след това се поклони и попита - Ще танцуваш ли с мен, малката?
- Мисля, че да.
Обвих ръце около врата му, той ме хвана за кръста. Бяхме толкова близо един до друг, че имах чувството, че сме отделни часто от едно цяло. Гледах ме се в очите. Беше вълшебно; само аз и той. Като в 'Красавицата и звяра'. Облегнах се на гърдите му и затворих очи.
Наистина го обичах. Това беше миг, в който си казваш' дано не свърши' или ' дано не сънувам'. Но аз не сънувах. Напротив, за първи път в живота си имах чувството, че се събуждам, че започвам да чувствам. А и предпочитам да имам безброй такива мигове, а не само един. Не знам как, но той ми върна любовта.Мислех, че няма как да стане по-хубаво. Тогава Клаус се наведе към мен и ме целуна. Отвърнах му. Това беше първата ни целувка. Отначало беше плаха, но после се задълбочи. Целувките му бяха същевременно леко груби и нежни. Като разтапящ се шоколад. Целувахме се така сякаш животите ни зависеха от това.
Вече знаех, че той е моят принц на бял кон.

Вече знаех, че тя е моята принцеса в беда.