Find the door to my MIND/boyxboy/

2.

През целият си живот Джинки не се бе напрягал толкова много мисловно, физически и психически. Мислеше, че познава прекалено добре всичко около психиката на един човек, на какво може да бъде подложена и на какво не би могла да удържи, но може би имаше още какво да учи. Явно често изричаното „Цял живот се учиш"- не бе напразно. И той го осъзна след осмата нощ, която прекара пред лаптопа си, на бягащата пътека (в малката фитнес стаичка, която си бе отделил за личното време, което бе малко след като кариерата му потръгна), пред телевизора, опитвайки се да се разсее и вгледан в тавана в поредния опит да заспи. Но както тялото, така и умът му, бяха на съвсем друга вълна...както всяка друга вечер от изминалата седмица. Чой Мино бе специален случай и това не се дължеше само на сложността в психическата преграда, която бе построил около съзнанието си, но и на това колко странно действаше във всеки друг аспект върху тялото на Джинки.
И за поредна вечер той се опита да изблъска надалеч мислите за личния си живот... и по-скоро сексуалния.
От малък бе учен, че не е хубаво да се предаваш без бой... че незавършеното е грозно, че удовлетворението идва тогава и само тогава, когато видиш резултат срещу себе си. Така израсна и бе решен, че ще постигне целите си, въпреки затрудненията си.
Джинки не спря да си повтаря това дълго, след като излезе от големия си, наскоро купен апартамент, дълго, докато пътува с чисто новата си кола, дълго, след като влезе в малкия си кабинет. И не спря, дори когато осъзна, че малкото пространство върху масата в левия ъгъл до голямото канапе, бе толкова заета от десетките отворени книги, че дори нямаше място за чашата му с кафе. Джинки свали бавно очилата си, оставяйки ги върху корицата на една от книгите, пръстите му обвивайки се грациозно върху друга и подреждайки ги една върху друга в единия край на масата. Той скри паднал кичур от леко дългата си коса зад ухото си и отново сложи очилата си, осъзнавайки, че на дясното стъкло има отпечатък от пръст...Мразеше, когато става така. Със закъснение установи, че минава 10 часа, което означаваше, че има само тридесет минути преди Чой Мино да пристъпи в този кабинет, подлагайки знанията му около Психологията на обстоен тест, който всеки ден завършваше с провал. Понякога Джинки се питаше: „До кога така?'".
Щеше ли да има един нормален сеанс, провел се в пълното си време, запълнен с достоверни и изчерпателни отговори на зададените му въпроси?
Сякаш той нарочно го правеше. Сякаш пациента му си играеше с психиката му, опитвайки се да надвие учения в тази малка игричка.
И, по дяволите, Джинки бе почти убеден, че му се получаваше... Защото иначе сега нямаше да стои сам, обграден от старите си учебници, опитвайки се да измисли някакъв подход, с който да срази стената на пациента си. Какво ли не прочете..какво ли не приложи и в крайна сметка нищо не свърши работа.
Повечето учебници бяха просто безполезни в опита му да надвие Чой Мино..а това момче...сякаш просто бе от желязо.
Джинки въздъхна, разгръщайки единствения учебник, който бе оставил и погледа му проследявайки леко извитите букви, образуващи дума, от там изречение, а от там цял текст с все по-изчанчени и по-сложни думи и теории. Джинки ги обожаваше..мозъкът му ги обожаваше. Винаги му е вървяла тази специалност.. бе почти убеден, че накрая ще завърши точно на това място.
Кафето изстина, а той не бе отпил и глътка, вглъбен в текста..устните му се разпънаха леко, когато очите му преминаха през предпоследния абзац, явно открил точно това, от което имаше нужда... Почти бе забравил за тези подходи..
Или просто при другите му пациенти не бе нужно да стига чак до такъв предел. Той затвори учебника, погледа му впивайки се безмилостно в малкия стенен часовник, който показваше 10:26...имаше малко време..а знаеше, че Мино е точен.. Или по-точно придружителя му е точен..
Джинки имаше време да прибере всичко и да хвърли пълната, картонена чашка с кафе в кошчето зад бюрото си, като дръпна едно от малките чекмеджета, вадейки си нов бял лист, отново закачен върху черната папка, когато телефона иззвъня и той бе повече от убеден, че бе познатия мъжки глас на рецепцията, който го уведомяваше, че пациента е тук. И точно така бе.
- Той е тук./както винаги едно и също../
Джинки дори не отговори, затваряйки телефона и вадейки химикалката си от джоба на ризата си. Странно..чувстваше се някак нервен и притеснен..подобно на важен изпит. А най-смешното бе, че той трябваше да е сигурен и спокоен...все пак той бе този със здравата психика...
Нали?
Когато на вратата се почука, Джинки изви рязко глава, усещайки болката в страни на врата си и присвивайки очи, когато тя продължи по целия врат. Точно това му трябваше сега.
- Моля/отвърна и потърка врата си, погледа му проследявайки отварянето на вратата и момчето влизащо през нея/
Чой Мино бе както винаги облечен скромно..Джинки дори забеляза нова тениска...не че бе нещо важно, но може би един психолог забелязваше малките неща без да иска.
Мино седна бавно, напълно непукистично настроен, както винаги и се излегна на канапето, сплитайки пръсти на корема си. Както всеки ден, изви глава в мига, в който срещаше погледа си с Джинки, миг който всеки ден караше психолога да усеща странно усещане някъде в себе си...нещо толкова непрофесионално, че той абсолютно брутално отказа да го отбелязва като нещо важно.
След това Мино отново извиваше глава към тавана и просто гледаше, мълчеше и очакваше.
Джинки се прокашля, нервно оправяйки вратовръзката си...нещо което леко го притесни, имайки предвид, че това не бе първия му сеанс..
Но бе ред да зададе обичайния си въпрос.
- Как си днес Мино?
И да, получи обичайния отговор - мълчание..
Нищо ново...затова Джинки реши да подходи както всеки ден...за да отключи някак веригата на разговора.
- Случи ли се нещо ново днес в клиниката? Ще ми разкажеш ли?
- Да/и ето пак...той пак му отговори..случваше се за втори път и Джингки още не можеше някак да свикне с гласа му, когато общува с него/
- Така ли? Какво?/попита заинтересован Оню, подготвяйки химикалката на „стартовата линия"/
- Днес желето беше отново от праскова/и Джингки бе сигурен че той му се подиграва жестоко.. Не бе нещо важно..едно проклето желе. Времето минаваше, а те обсъждаха шибано желе. Джинки се опита да се държи на ниво и преглътна желанието да премине тази граница като се усмихна/
- А ти кое обичаш?
- От ягоди..../отговори почти веднага Мино, въздъхвайки и устните извивайки се в полуусмивка/ - Майка ми обича от ягоди/и за първи път Джинги видя нещо ново. Нещо, което го подтикна да задълбочи, опирайки се на темата за майка му, която бе една от основните причини той да е тук/
- Какво друго обича майка ти, което и ти обичаш...?
Мино се замисли за миг, погледа му блуждаейки между малките бели точици от ясно боядисания в светло-сиво таван. Химикалката на Оню направи леко подчертаване върху белия лист около думата „Майка", единствения шум който можеше да се чуе в момента.
- Тя обича много неща, но аз си падам по други..може би желето от ягоди е единственото, което ни свързва.
- Разбирам. Но ..защо си толкова убеден в това? В живота..една майка е свързана с детето си по десетки начини...повечето, от които не са нагледни..
- Тя просто ме е родила....това е нейния принос към човечеството, нали? Извършила е задължението си на жена! А какво остана след това?
- Интересен начин на мислене./Оню записа последователно всяко негово изречение, осъзнавайки че Мино крие някъде дълбоко в себе си болката от това, че съществува. Сякаш приема майка си като някакъв вид отдушник на яда си за това, че съществува..Джинки реши да действа спонтанно, усещайки, че Мино се разкрива повече отколкото бе виждал до сега...затова реши да тръгне по друга посока. Може би, ако накараше Мино да си спомни за хубавите мигове в живота му..щеше да успее да го убеди да разкаже подробно за травмата си.. Въпроса бе..как би реагирал Мино на това.?
- Искаш ли да преминем на друго ниво, Мино? Нека започнем от първия спомен, който имаш...най-първия..от детството, какво помниш?
- Не е толкова интересно като настоящето/тихия гърлен смях на пациента, накара Джинки да се загледа в лицето му прекалено дълго преди да снеме поглед, правейки ново поле за историята на пациента си./
- Всяка история е интересна сама по себе си. Разкажи ми...можеш да започнеш, когато си готов.
Джинки се облегна спокойно на малкото си кресло, краката му преплитайки се грациозно, което не остана незабелязано от Мино. Чернокосия се прокашля, отмествайки поглед, бузите му почти почервенявайки..което бе смешно, предвид реалната ситуация, в която се намираше. Мозъкът му за алармира, че всичко това е опасно..че колкото повече отключва съзнанието си, спомените си, толкова повече състоянието му ще се влоши..Може би бе говорил прекалено много за днес... Може би, г-н И нарочно се опитваше да го провокира или просто наистина се опитваше да му помогне.
Мино затвори очи, опитвайки се да намери правилното решение, макар мозъкът му многократно да изпращаше импулси към съзнанието му, че това не е правилно, но желанието да говори сякаш само го надви, прескачайки всички тези пречки и карайки устните му да се разтворят бавно.
- Бях на...може би..6 годинки./започна той тихо, карайки Джинки да стисне химикалката си и да запише възрастта, при която се е развил споменът. Той повдигна лице, леко намествайки очилата си, погледа му проследявайки извивките върху лицето на чернокосия, напълно забравяйки, че той говори, и за миг констатирайки, че има съвършени пропорции..след това отново се върна в реалността, щом Мино продължи./
- Обичах да играя на двора зад къщата... там имаше малък пясъчник и аз винаги си правих някакви фигурки в него...мислех, че един ден ще стана архитект, но естествено, тогава си мислех колко яко изглежда формичката на пясъка, когато заеме обемът на кофичката.. Беше глупаво..
- Но тогава е било забавно/отвърна Джинки, карайки чернокосия да кимне/ - Продължи....
- До нашата къща живееше друго семейство, което всяка вечер си правиха барбекю. Имаха дъщеря..беше сладка..мислех си, че когато пораснем ще се оженим и ще си правим наше барбекю./Джинки се усмихна леко, опитвайки се да скрие тази емоция в себе си...Мино е бил мечтател/
- Те често обсъждаха моето семейство, дори не подозирайки, че зад малката, дървена оградка, аз стоя там, в пясъчника....чувах как си говореха..още помня думите им...-„Не спират да викат", „Той може би я бие"..."Да повикаме полиция..или социалните".. И винаги се чудех за какво точно говорят...ние бяхме толкова спокойно семейство.
Гласът на Мино потрепери в края, принуждавайки Оню да се възползва от ситуацията и рискувайки да го изкара извън спокойната му обвивка..но единственото, за което можеше да мисли в момента, бе да успее да отключи съзнанието на чернокосия изцяло.
- Кога разбра за постъпките на баща си, Мино?
Чернокосия си пое дъх, очите му изпускайки една бистра сълза, която се скри малко по-късно в кичурите коса около слепоочието му. Джинки прегриза устна, усещайки напрежението около пациента си... Дали не прекалиха за днес с емоционалното разкриване. Може би не трябваше да прибързва.
- Бях на 9 годинки, когато... /той спря преди да продължи, малко по овладявайки емоциите си/ - Чух шум..събудих се... а той дори не знаеше това. Исках да спя при тях, защото мислех, че шума е от вятъра навън и се страхувах..бе може би след полунощ...не бях убеден, а и не можех да мисля за точно време..просто се страхувах от шума. Когато отворих леко вратата, го видях.... не трябваше да съм там.../Мино поклати глава, Джинки усети, че той излиза извън контрол и се опита да го спре, но Мино продължи, игнорирайки опита на психолога/ - Стискаше я, удряше главата й в матрака, докато се забиваше мощно в нея, а тя плачеше...чувах писъците й под дебелия слой завивки и можех да усетя сълзите й. Дори не беше романтичен..дори не й говореше успокоително. Хрептеше, пъшкаше, повтаряше, че е лоша и че заслужава това, защото не знае как да се държи като истинска съпруга.. Не можех да помръдна...дори, когато той свърши, а мама падна тежко на леглото, прекалено наранена, за да се изправи и оправи.
- Мино, за днес..
- И тогава, той ме видя..../Джинки разшири очи...чакай...това го нямаше в досието..бе убеден в това/ - Приближи се, закопчавайки дънките си и ме вдигна с мръсните си ръце...бях малък..не знаех какво видях...докато не пораснах достатъчно, за да осъзная. Върна ме в стаята ми, след това ме зави и ми каза нещо, което никога няма да забравя.
- Мино.../Джинки се опита да овладее ситуацията още веднъж, но чернокосият бе извън кондиция, за да спре/
- Каза ми: „Когато пораснеш и станеш мъж, дръж се като мен...защото иначе ще те мачкат.. „...
И сега Джинки успя да разбере много неща.
Защо той е травмиран, имайки предвид, че това не е единствения случай на насилие през живота му.
Защо и той има този фетиш. Защо е в малък стадии и как го овладява.
Вероятно съзнанието на Мино му припомня автоматично безпомощната му майка и грубия му баща, карайки го да прави точно обраното. И дори насилствено, той се опитва да бъде по-малко болезнено и травмиращо преживяване.
Сега Джинки можеше да се убеди колко болезнено бе заседнал този спомен в съзнанието на Мино и имаше толкова много материал, върху който трябваше да мисли. Толкова много неща, които трябваше да изглади в психиката на пациента си. Но нямаше как да успее, ако не научеше поне малко за собствените му действия...За собствения му фетиш към сексуалното насилие и причината, той да е тук сега.
Когато малкия часовник на бюрото му иззвъня, Мино сякаш се събуди от транс, изправяйки се и триейки почти сухата следа от сълза...той погледна Джинки, лицето му кимайки надолу, сякаш срамувайки се от казаното до сега и безшумно напусна кабинета, оставяйки Джингки сам, както всеки път.

**
Може би Търпеливко бе прав.. Господи, мразех, когато той бе прав... Сега щеше да ми го натяква, а дори не бяхме стигнали до интересното.
Знаехме какво следва...и не, защото имахме гадателски умения, а просто, защото Джинки обичаше да ни осведомява подсъзнателно...и ние бяхме „За" мислите, които в момента му се въртяха из главата....
Мино бе сложен случай - да, но пък Джинки бе толкова упорит