Отново щях да го видя. И не само, щях да живея в една къща с него. Щях да се срещна очи в очи с миналото ми, миналото, което се опитвам да забравя. Миналото, което ме накара да страдам, да изживея най-големия си кошмар. Той. Защо съдбата искаше , след цели три години отново да ни срещне? Да ме срещне с най-големия ми страх, с момчето, което ме съсипа. Момчето с прекрасните кафяви очи, в което бях влюбена до полуда. Момчето, което караше пеперудите в корема ми да пърхат с всичка сила, което караше цялото ми същество да настръхне. Момчето, което успя да ме съсипе с няколко изречения и промени живота ми. Заради него избягах с мисълта, че никога няма да го видя отново. Че ще продължа живота си и ще успея напълно да го забравя. Че той ще изчезне от съзнанието ми и няма да си спомням какво направи. Но ето, че съдбата е на друго мнение. Но знаете ли? Този път ще бъде различно. Вече не съм това влюбено мимиченце, сега аз съм силната и няма да му оставя да ме нарани. Този път аз ще съм тази, която наранява. Вече съм променена, няма го това невино и глупаво момиче. Забравих какво е страх, не усещам болката и вече съм много по-силна от преди. Аз падах, падах и падах, но сега, когато стана, ще падат всички. Готова съм да го накарам да съжалява.....
Авторска бележка:
Какво мислите? Да я продължа ли или не?
Съжалявам ако има грешки. Очаквам мнението ви.. <3
YOU ARE READING
The Same Girl
FanfictionТова, което не ни убива, ни прави по-силни. Чувала съм този израз доста пъти, но дали това, което гласи, е вярно? Може ли изживяната болка да ни направи по-силни? По-добри, по-безстрашни? Или истината е, че тя просто ни прави по-безчувствени?
