Част първа
Силен писък ме върна обратно в реалността.
"Какво по дяволите?!"
Трепнах за момент и се намръщих, поглеждайки към часовника, който държах на дясната си китка по навик.
"По дяволите! "
Мисля, че вулгарният език е заел голяма част от речника ми тези дни.
" Започва се... "Каква ирония... Първи септември - денят, в който вече двамата ми най-добри приятели се завръщат от тяхната прекрасна двумесечна екскурзия, на която бях принудена да не ходя, поради здравословните си проблеми.
И първи септември, познат още като първият учебен ден. Мисълта, че съм принудена да се върна на онова място ме ужасява, но факта че със сигурност няма да има проблем да отсъствам, и че това е последната ми година, в която се налага да търпя този ад, ме крепи.
Спокойствието ми бе нарушено от втори писък и врата. Скърцаща, дразнеща, изкарваща те от равновесие проклета врата. И тих глас;
"Имаш гости. " Да, отлично. Сега реши да намалиш грамофона.
" Соня, Алекс! " Скочих от леглото си с последните си сили " Каква изненада! "
Опитах се да изглеждам изненадана, не трябваше да разбират, че знам кога ще се върнат вкъщи.
" Как си, дребен? " Ама въобще не се е променил, защо изобщо си го помислих? Усетих огромните ръце На Алекзандър около мен и не можех да помръдна, пък и понеже срърчеше две глави над мен се чувствах още по-малка, от колко всъщност съм. Не отговорих на въпроса му, само се намръщих отново.Естествено, това не беше за дълго, когато осъзнах какво точно следва след всичките прегръдки. Тонове подаръци за малката аз, приятни и дълги разходки и приключения, купони, стоене до късно, пътувания със чисто новата кола, която чакаше отвън. Но това не беше най-важното, защото вече най-сетне си имах компания отново.
Прегърнах ги и двамата. Толкова жизнена не съм се чувствала почти от година, което ме принуди да забавя дишането си от части.
''Хайде да ти покажем тоалета ти за днес, а след това и елегантното возило, което ще те придружи до училище днес!''
Едва дочух последните думи на русокоската, която вече слизаше по стълбите надолу, навярно да донесе всичките чанти.
''Не отговори на въпроса ми.''
Думите на Зандър разбиха дебелия слой настанала тишина в стаята.
''Какво? Добре съм си.''
Мразя факта, че никога не бих могла да излъжа това момче.
''Храниш ли се както трябва, успяваш ли да спиш, развиваш ли хобитата си, все още ли...''
Спря преди да се доизкаже и веднага аз продължих мисълта му. Усмихнах се.
''Чиста съм от три месеца. Опитвам се да се храня стабилно, дори взимам добавки! Излизам само когато трябва да върша нещо спешно. Стреса драстично намаля, но..''
''Знаеш ли, вече няма да бъде така.'' Каза той и застана пред мен, обгръщайки раменете ми в дланите му. ''Ще започнеш нов живот! Ще започнеш да се грижиш за себе си.''
''Всеки път ли, Алекс? Всеки път ли все едно и също ще правим?'' Погледнах настрани от него. ''Как да започна отначало, като всичко ме връща назад в оня ден и ми напомня за него?'' Отдръпнах се от хватката му и започнах да нервнича из стаята.
Него. Той... Мина почти година, откакто го няма, а сякаш беше снощи, когато ми съобщиха неприятната вест. Вече го няма, а все още имам чувството, че всеки момент ще влезе в стаята ми. Закъснял и задъхан, последен. Да влезе с гръм и трясък, аз да скоча, той да ме прегърне силно, да ме вдигне високо, да ме завърти и да не ме пусне, докато и двамата вече не чувстваме краката си. Да крещя от радостт, а той да не спира да се усмихва, да зарови лице в рамото ми и да ми каже колко много съм му липсвала. За пръв път това обаче не се случва. За пръв път е толкова празно и мрачно на този ден.
''Знам, че ти е тежко. Всички се съсипахме след онази нощ, но разбери скъпа. Разбери, че трябва да продължиш напред!'' Срещнахме очите си, ръцете му отново допираха раменете ми. ''Време е, мъничката ми. Ти си наред да пораснеш. Ник би се радвал...''
Спря. Пое въздух. Продължи. ''Би се гордял с теб, ако продължиш напред.'' Отново. ''Знаеш, че той искаше само най-доброто за теб.''
Ритуал: Поех дълбоко въздух и затворих очи. Две секунди неподвижна, след което отпускам тялото си, заедно с целия поет кислород.
И тогава Соня влезе в стаята с доста чанти, естествено пълни с дрехи и аксесоари... Мразех факта, че прахосваше толкова пари за да ми угоди. А дори и не се оплаквах от липса на материални облаги. Захвърли всичките чанти на леглото ми, освен една. А изваждайки съдържанието и останах шокирана. Тя знаеше, че не обичам да нося дамско, но е подбрала най-прекрасния цвят от гамата. Слабостта ми.
YOU ARE READING
Последна Колекция Спомени
Teen FictionМоята надежда ме хвана малко неподготвена и сякаш ме прокле със думи прости. Усетих я като пламък, който обходи душата ми и ме кара да се чувствам жадна за въздух през последните си минути. Светлината се скри цялата, а аз останах там сама, бавно пр...