Катрин вървеше сама. Беше толкова отчаяна, че сините ѝ очи бяха като две тъмни петна върху светлата ѝ кожа. Самата тя имаше вид на самотно същество, блуждаещо по улиците на мрачния , пренаселен град. Нощта бавно спускаше крилото си, а светлината оставаше невидима.
Катрин, момичето, което всички познаваха и харесваха , беше попаднала сякаш в безсъзнание. Беше направила нещо лошо. Дори бих казала ужасно, унизително за самата нея. Питам се дали съжалява? Изражението ѝ показваше строгост и омраза, тъмнина и величие. Вървеше, но не виждаше никого. Хората я гледаха сякаш пред тях изплаваше картината на убийството, което преди минути тя беше сторила. Нима те знаеха. Невъзможно! Тя самата не беше сигурна в това, защото крадецът, който я беше нападнал още дишаше преди тя да си тръгне. Беше го наръгала с нож. Нож, който незнайно защо беше в ръката ѝ в този момент.
- Къде съм ?- питаше се тя , след като погледа ѝ се срещна с блуждаещата сянка на един човек.
- Кой си ти? От къде си? Защо си тук?
Катрин задаваше странни въпроси на всичко, което привличаше вниманието ѝ. Мислеха я за луда. Тя със сигурност не беше в отлично състояние, но определено не беше луда. Поне за сега.
12:38ч. след полунощ. Тя все така тихо се луташе из дългите улици. Хората още не се бяха прибрали в своите уютни домове. От време на време Катрин се губеше. Човек би си помислил , че тя наистина отива някъде. Бързаше. Боже би просто искаше да избяга от всичко и всички или пък да се отдалечи от мястото, където за първи път се беше опитала да убие някой. Тя се надяваше той да е жив не защото не изпитваше злоба към него, а за да не я затворят в клетката на мрачния затвор. Може би искаше да се скрие от хората. А може би не !?
