not my drug.

Пролог.

 Откакто разбрах, че се местим, не мога да спра да мисля за това. За Бога, на 17 съм. Ами приятелите? Гаджето? Купоните? Как очакват да зарежа идеалния си живот Ню Йорк и да се забия в най-умрелия град. Не мога да го проумея, не ми го побира главата. Родителите ми взеха това решение толкова бързо.

- Стайлс Стилински! Веднага си довлечи задника долу! Какво е това безобразие?! 

 Страхотно, майка ми е открила презервативите, които забравих да прибера снощи. Слязох по стълбите и видях изражението на майка си. Не беше на добре.

- Мамо, преодолей го, на 17 съм и мисля, че е нормално да водя полов живот. А и теб не те засяга. 

- Моля? Викам те, защото не си пуснал съдомиялната. Какво за полови.. 

- Тогава забрави. - прекъснах я, прибирайки тайно кутийката с надпис Durex в задния си джоб.

 Качих се обратно горе. Сега - към багажа. Взех големия тъмно син куфар и отворих гардероба. Нямам идея как побрах всичките си ризи на две купчини, но успях. Още толкова заеха тениските заедно с панталоните. Ето че половината куфар бе пълен. Прибрах бельото си, всички парфюми, лаптопа, зарядното и всичко останало, нужно за началното настаняване. В отделни кутии опаковах всички награди по лакрос, които някога съм получил. Толкова спомени... Мама пък обеща да вземе обувките ми в отделен сак. Докато оглеждах вече опразнената от вещите ми стая си мислех "Дали хората, купили къщата, ще са щастливи тук?". Тъй като оставихме цялото обзавеждане, взехме наистина добри пари. 

 Натоварихме багажа в бялото си Пежо, огледахме къщата за последен път, заключихме. Качихме се в колата и потеглихме. Преди да излезем на магистралата, минахме през новите собственици. Дадохме им ключа и си пожелахме "На добър час.". Мили хора. След това около 7 часа слушах музика на задната седалка, гледайки през прозореца и мислейки, че съм в музикален клип. Най - накрая... огромна и стара табела "Добре дошли в Бийкън Хилс.". Е, май това е новият ми дом.