not my drug.

X. Доверие

 Неудобният момент настъпи, когато се събудих. Да, от малък имам навика да заспивам навсякъде и по всяко време. Лидия също спеше...в нормална позиция. Аз бях прегърнал коремът и.. също навик. Станах моментално, но залитнах и паднах от леглото. Тя скочи и започна да се превива от смях.

 - Много смешно. - казах и извъртях очи.

 - Да! Ъм, извинявай. - тихо продължи да се кикоти.

 Станах от пода, прибрах учебниците си, благодарих още веднъж на Лидия и излязох. Имах чувството, че я използвах. Но поне беше 'добър' тип използване. Не за каквото другите я търсеха.

 След като се качих в колата видях, че е едва 5. За момент помислих дали да се върна, но не исках да ставам досаден. Облегнах се, включих радиото. Започнах да мисля какво тепърва предстои да се случи. Ако измъкна Лидия.. никой ли няма да я потърси? Та това е малък град, не би било трудно. Пак нищо не бе обмислено както трябва. Чудих се дали да се доверя на баща си. Но защо ми пукаше толкова за Лидия? На първо място беше Ерика. Ерика. Ерика. Мислих дълго време и реших да помоля Скот за помощ. Все пак майка му работи в болницата. Трябва да я познава добре. Все ще открием информация. Дори не си направих труда да взема адреса от училището, защото директорката е зла, а и съм нов - "градя репутация". Обземат ли ме мисли.. нямат край. В около 7 се прибрах, преоблякох се, написах домашното по математика, което по някаква огромна случайност, беше лесно. Казах на нашите, че ще взема колата, спеше ми се, не ми се вървеше. Като се замисля, да карам в това състояние е много, много лошо решение.

 Първи час - литература. Веднага след като влязох в кабинета, оставих листовете на бюрото на учителката и седнах най - отпред. И без това щях да ставам, не исках всички да ме гледат, докато вървя към дъската. О, тя се появи. Това чудовище.

 - Стилински, на дъската. - каза със строг, плътен глас.

 - С удоволствие.

 Започнах да разказвам. Всички ме гледаха удивени, сякаш са ме смятали за пълен идиот. Дори на лицето на чудовището се появи лека, но крива усмивка.. която в миг се изпари, когато спрях да говоря към края на презентацията си. Опитах се да си спомня и в главата ми изникна образът на Лидия, разказваща заключението. Не знам колко странно ще прозвучи, но това ми помогна. Върнах се на мястото си, на първия чин, и зачаках мнението на госпожа.. както й е фамилията. Но лично аз мисля, че е госпожица.. кой би се оженил за нея?!