not my drug.

VII. Момичето, което сънувам две вечери подред.

 - Лидия?! - каза Ерика, сбърчвайки вежди.

 - Съжалявам, просто до сега сънувах... една стара позната. Казва се Лидия. Как си сега? О, извинявай! - веднага се изправих, осъзнавайки, че стоя на леглото без позволение.

 - Все още съм замаяна, но съм по - добре.

 Опита се да стане, но извика. Болеше я. Постави ръката си на лепенката с голямо кърваво петно и видях как една сълза се стича от окото й. Оправих възглавницата, за да може да се облегне и болката малко или много да отмине. Усмихна се.. искрено. Татко ми се обади, а Ерика се засмя заради рингтона ми - Аеросмит, любимата й група. Целунах я по челото и излязох. 

 - Стайлс. Прибери се веднага, спешно е! 

 Незабавно тръгнах към вкъщи, баща ми рядко звъни, но когато го прави ситуацията е на пожар. Осъзнах, че мама ме е оставила да се прибирам сам. Прекрасно. Наложи се да тичам около 20 минути. Нахълтах вътре като торнадо, което накара нашите буквално да скочат от местата си. 

 - Какво има?!

 - Ами.. нали простреляха гаджето ти..

 - Не ми е гадже. - изстрелях тези думи.

 - Боя се, че целта не е била тя. Спокойно, нашите хора ги очистиха, но искат Лидия. Какво става?

 - Живея втори живот, а ти ме питаш какво става с оная кучка? 

 Качих се в стаята си. 

 - Кучка? Сериозно, Стайлс? - казах сам на себе си.

 Разбирам, че бях ядосан, но защо нарекох така момичето, което сънувам две вечери подред? Да, точно така. Най - ужасният кошмар. Това същество не ми дава мира даже във времето за почивка. Реших, че на следващият ден няма да ходя на училище. Щях да прекарам деня с Ерика. Но точно в онзи момент ме притесняваше, че можеше вече да съм мъртъв. Шибания 'бизнес' на баща ми. По - лошото бе, че изобщо не му пукаше. 

 Утро. Как мразя сутрините. Събуждаш се, за да измине още един ден от скапания ти живот. Облякох първата чиста риза, която намерих в гардероба, и едни черни панталони. Слязох долу, където мама приготвяше закуска, взех си една препечена филийка. След като затръшнах вратата чух гласът на мама, казващ "Къде ти е раницата? Ста-а-а-а-айлс!". Побързах, защото старата лекоатлетка не бе загубила форма, никак даже. Винаги ме побеждаваше на семейните игри в Ню Йорк, но това е отделна история, която със сигурност не ви интересува. Минах през KFC и взех любимите ми крилца, не знаех какво обича, защо да не угодя и на себе си. Повървях още 5 минути и стигнах болницата. Вътре разбира се се изгубих, но майката на Скот ме упъти. Дори не знам откъде ме познава, от родителската среща?! Влязох в стая 501, грешна разбира се, и видях майка, кърмеща бебето си. Остана ми травма.. за цял живот. Със следващата успях.