Where Are You

Отвлечен

Тичах в опит да го настигна. Смеех се силно и го виках, но той продължаваше да бяга.

- Стайлс, изчакай ме -викаках аз през смях.

- Няма да ме хванеш -подиграваше ми се той.

По едно време се спъна в един дънер и аз му се изсмях, седнах до него и си поех въздух.

- Е, Малия, още една победа за мен -самодоволно каза той.
Бутнах го, а той падна на земята и ме повлече надолу. Гледахме се един в друг докато.

- Ти се спъна. Защо мислиш, че си победил?

Накрая го подгоних, но той се скри. Започнах да го търся обаче той беше добър на криеница. Тогава двама войника не се появиха.

- Не искам да те прекъсвам, но не трябва да си тук -изикаха те.

Гледах ги с изплашено изражение. Не знаех какво ще се случи. Хванаха ме и един от тях изкараха белезници. В този момент Стайлс изглежда ме беше видял и изскочи от някъде. Опита се да го удари, но без успех.

- Мхм, изглеждаш ми силно момче. Добре ще се впишеш в армията.
Тогава те ме захвърлиха на земята като мръсно пале и го хванаха. Той се мяташе из ръцете им, но те не го пускаха.

- Не, не можете просто така да го вземете -виках с пълен глас.
Тръгнах към тях и започнах да дърпам приятеля ми към себе си.

- Малия, нееее -извика Стайлс, но вече беше късно.

Без да забележа един от войниците беше изкарал пистолет и ме застреля. Паднах на земята. В първия момент не усештах болка, само тъга, а в следващия си мислех, че ще умра от болка.

Видях, че Стайлс крещеше и започна да се мята още повече, но войните затегнаха хватката си и не го пускаха. След като се отдалечиха и останах сама придържайки раната си. Знаех, че трябваше да направя нещо, защото краят ми наближаваше. Опитах се да стана, но без успех. След около третия път успях, но ме болеше толкова, че едва се ориенъирах в гората. Подпирах се на дърветата и се опиъеах да ди спомня от къде дойдох. Изгубих представа за времето, имах чувството, че се разхождам от часове. По едно време ми причерня и паднах на земята.

**********

Отворих очи. Първо се започнах да се изправям, но се сетих, че имам тежка рана. Погледнах я, а на мястото и нямаше нищо. Не можех да повярвам. Задавах си толкова много въпроси ,,Как е зарстнало? Как можеше да съм уживяла? Колко време съм била в пещерата? И най-важното Кой ме беше спасил?" Но това изведнъж започна да не ме интересува. Тръгнах из гората Вече виждах всичко по-ясно. Бях толкова весела, но иведнъж усмивката изчезна от лицето ми. Спомних си за станолото с Стайлс. Къде беше сега и Какво се случваше с него в момента?

Прибрах се вкъщи. Майка ми ме удари, а после ме прегърна силно. Отвърнах ѝ, а от очите ми потекоха сълзи от радост и тъга.

- Къде беше за Бога. Цяла седмица те няма.

Когато чух това разбрах, че този който ме е държал не е искал да си тръгвам. Мама започна да ме разпитва обаче аз ѝ разказах само за това, че военните взеха Стайлс. Тя разбра болката ми, защото се познавахме от две годишни, а сега бяхме на дванайсет. Не ми се мислеше повече и реших да си лягам.

Седмица по-късно

- Престани да ми казваш какво да правя. Мога да отида на лов и сама - виках аз на майка ми.

- Аз съм ти майка. Наможеш да ми говориш така. Да не говорим, че пак ще се изгубиш за една седмица.

Гнева напираше в мен. Чивсвах нещо, което не разбирах. Усетих погледа на майка ми върху мен. Погледнах се имах големи нокти и имах кучешки зъби, а очите ми светеха...

Здравейте, надявам се първата глава да вие харесала. Моля, ако ви е заинтересовало, харесайте или коментирайте. Благодаря предварително!