To Be a Human Being

Глава 3

Цял час по математика седях и мислех, какво е имал предвид и защо ме покани. Стигнах до няколко извода:
1. Най - накрая се е осъзнал и е решил да спре да ме тормози.
2. Ще прави парти и може би има китара, а това е един от скритите ми таланти. Не искам много хора да знаят. Свиря още от 6 годишна. Може би заради това е искал да отида - да му посвиря. Но от къде ще знае, че мога?!
3. Третият и най - вероятен извод, е че иска да ми направи някакъв ужасен номер. Не искам да вярвам на това и автоматично изключвам тази възможност от главата си.

- Сара!! САРА!!
Чувам викове и на мига се събуждам. Оглеждам се наоколо и забелязвам госпожата по биология - Мис Спраус. Както обикновено седи и ме гледа с повдигната вежда през очилата си. Очевидно бях заспала, както всеки неин час. Просто не мога да изтърпя като дете на Атина да седя и да слушам как ми обесняват колко кости имат в краката си паяците. ** дете на Атина.. джъст Пърси Джаксън тингс**
-Госпожице Блек! Отново ли заспивате в час! Още веднъж и ще викам родител! А сега.. - обърна се тя усмихната към целия клас. - Кой ще ми каже колко кости има в краката на.. - прекръсна я прекрасния звънец. Точно навреме. Беше голямо междучасие и можеше да отида да почета малко в задния двор на фона на виковете на момчетата, които играят футбол.
Запътих се натам и видях Джо с да се натиска с някакво момиче на една от трите пейки, към които се бях запътила. Момичето беше русо с розови кичури, малко по ниско от него и много.. ъм как да го кажа... обемна в задните области.

Когато видях как седяха и просто се целуваха сякаш малка част от сърцето ми си отиде. Това изключва и първото ми разсъждение. Колкото и да бях разстроена и да ми се искаше да отида и да ударя по един и на двамата, аз започнах да се правя, че си пиша с някого на телефона си и въобще не съм видяла какво се случва. Най - демонстративно минах покрай тях, въпреки че това нямаше да промени абсолютно нищо, седнах две пейки след тяхната. Опитвайки се да игнорирам досадните звуци, които издаваха започнах да чета. Перфектно. Дори и главата в книгата ми се казваше ,,Любов. Бързо затворих я и побягнах към входа. Звъннах на мама и и' казах, че искам да дойде да ме прибере. Веднага.
- Но миличка. Казах ти днес имам много работа. А и ти не можеш да изтърваш толкова много часове. - още когато чух ,,но миличка" бях тръгнала към най - близката спирка.
- Добре чао. - гневно затворих телефона и звъннах на отдавна изнеслия ми се от нас брат.
- Хей малка кукло!
- Хей голям фукльо!
- Какво става сис? - Брат ми може би беше единственият човек, на който можех да споделям всичко. Затова накратко му разказах за днешния ден.
- О! Ами. Не съм сигурен, че е добра идея да ходиш на това ,,парти". Особено след това, което си видяла. - каза той със замислен глас.
- Ще получа нервен взрив! - казах аз уплашено.
- Виж, пада ми батерията и ще ти звънна, когато се... - дълбока тишина. Очевидно вече му беше паднала. Е.
Оставам отново аз, музиката и мислите ми.