Коя Съм Аз Всъщност

Лошо Куче

Чух как родителите едновременно извикаха някакво предупреждение, докато аз панически се ипитвах да измисля някакво защитно заклинание против изкормване. Сериозно се нуждаех от такова. Единствените думи които успях да измисля и да извика срещу върколака бяха „ЛОШО КУЧЕ!"
Тогава до мен проблясна синя светлина. Върколака като че ли се блъсна в невидима стена. Излая болезнено и се строполи на земята. И се превърна в нормално момче. Майка ми дотича при мен, също както родителите на момчето до него.
- О, боже! Миличка добре ли си!
- Дап - казах и пооправих полата си.
- Знаеш ли - започна някой до мен - смятам блокиращата магия за доста по ефективна, отколкото да се крещи „Лошо Куче!". Но може би само аз мисля така. Обърнах се. Гледаше ме момче със самодоволство. Сакото му с емблемата на училището бе преметнато през рамото му.
- Вещица си, нали? - продължи. Прокара ръка през черната си коса. Като се доближи, забелязах, че е много слаб, почти кльощав и доста по висок. - Мобе би за в бъдеще ще се научиш да не си толкова зле в магиите.
И си тръгна.
Бях бясна.
Погледнах към майка ми но тя говореше с родителите на Дерек. Питаше дали щял да ме ухапе.
- Значи съм неумела в магиите, а? - казах си под нос, като стрелнах с поглед гърба на момчето влизащо в сградата. Вдигнах ръце и започнах да правя заклинанието но... Нищо не се случи. Нямаше веене на косата.. Нямаше го чувството че пръстите ми преминават през вода... Нямах учестен пулс... Нищо.
Просто си стърчах на двора като пълен идиот, насочила пръсти към момчето.
Изведнъж чух глас казващ:
- Достатъчно, мила. Тук не е разрешено да използвате магии срещу себеподобни, независимо с какво са ни провокирали. - това беше директорката на училището, беше с тъмно синя рокля, със стегнат кок а гласът ѝ бе мек като музика - Освен това, Арчър - продължи тя, като вече говореше на момчето - за разлика от тази млада дама, която е ново попълнение, ти много добре знаеш, че е забранено да се нападат други ученици.
Той изсумтя.
- Трябваше да го оставя да я изяде ли?
- Магията не е решението на всичко - каза тя.
- Арчър? - казах и повдигнах вежди. Може дс да са блокирани силите ми, но сърказама си е на мое разположение. - Какво странно име. Да не би да си някой благородник с цифра след името. - исках да предизвикам нещо но не. Той продължи да се усмихва самодоволно.
Г. Т. А.
Тази май ще се окаже трън в гащите. Не стига че не знае как да се защитава и не си използва дадените сили пък и се опитва да ме засегне. Ще ѝ направя живота в училището ад.
Г. Т. С.
- Всъщност казвам се Арчър Крос. И съм първи и единственият по ред щом питаш. А ти? - Този ми намигна... Лелеее - Да видим, кафява... Почти черна коса, бледа, типична ученичка... Али? Лейси? Със сигурност нещо, завършващо на и.
Сещате се за онези случаи, в които отваряте уста но нищо не излиза? Е така е и сега. И мама, вече приключила разговора си се провикна.
- Софи, почакай!
- Знаех си - Арчър се засмя - До скоро, Софи! - каза през рамо и влезе в училището.
Обърнай се отново към директорката и мама заговори.
- Аз съм Грейс Мерсер, а това е дъщеря ми София.
- Соу-фи-йаа - повтори г-жа Касноф (пише го на металната табелка на Сакото ѝ) със специфичния си южняшки акцент и превърна относително нормалното ми име в нещо екзотично и апетитно от менюто в китайски ресторант.
- Казват ми Софи - казах оставайки с надежда да не си остана Соу-фи-йаа.
- Струва ми се че не сте от тук, права ли съм? - попита г-жа Касноф, докато влизайме в сградата.
-Да - каза мама влачейки багажа.
- Майка ми е от Тенеси, но Джорджия е един от малкото щати, в които не сме живели. Местихме се няколко пъти.
Няколко пъти нене точното определение.
Дванадесет щата за шестнадесет години не е малко. Най дълго съм живяла в Индия, там бях четири години. А най кратко се задържах в Монтана, там бях за две седмици...
- Разбирам. А с какво се занимавате.
- Учителка съм. Преподавам религии.
Аз се мъкнех след тях. Стигнахме стълбището пред входа. Вътре блажено прохладно. Запитах се дали съединените къщи ще изглеждат по същия начин отвътре, както отвън, но целите стени бяха облепени в червеникави тапети от които не се разбираше какъв точно е цвета на стените. В фоайето имаше махагонова вита стълба, която се издигаше до третия етаж, без да се подбира никъде. Имаше угромен прозорец стигащ до втория етаж.
- Впечатляващо нали - каза Касноф. Картината на прозореца изобразява произхода на магическите същества. На стъклото бе нарисувам смръщен ангел, застанал пред златни порти. В едната си ръка държеше черен меч. С другата сочеше към трите ангела застанали пред портите с изражения, намекващи, че трябва да се махат на секундата. Така де, по ангелски. Първият ангел от дясната страна беше жена с дълга червена коса, която бе закрила лицето си с ръце. На врата си имаше златна верижка. Ангелът от лявата страна носеше корона от листа и се оглеждаше през рамо. А този по средата беше най висок и беше вдигнал високо глава.
- Това е... Това изобразява нещо.
- Знаеш ли историята Софи? - попита Касноф. Щом поклатих глава, тя се усмихна и посочи към ангела на входа.
- След голямата война между Бог и Луцифер тези анхели, които отказали да вземат страна, били прогонени от Рая. Една група - тя посочи високия ангел в средната - избрала да се крие под хълмове и в гори. Те се превърнали във феи. Друга група избрала да живее сред животните и се превърнали в зооморфи. Друга избрала да се слее с хората и така се появили вещиците и магьосниците.
- О?! -
- Пожелавам ти успех, като тръгнеш да обяснаваш на Бог, че си пляскала едно от божествените му създания.
- София! - засмя се мама.
- Е, какво сега, истина е. Надявам се да ти хареса да гориш в казаните, мамо, само това ще кажа.
Госпожа Касноф се намръщи, преди да продължи разказа си.
- Учениците тук идват на възраст между дванадесет и осемнадесет години. Щом веднъж е попаднал тук, един ученик напусна училището, преди да е навършил осемнадесет.
- Значи някои остават тук, да кажем, шест месеца, а други, цели шест години.
- Точно така. Повечето идват тук веднага като получат магическите си сили. Но има и изключения, като теб.
Йей на мен.
- Как са разпределени класовете.
- По години и проблеми.
Госпожа Касноф ни поведе към фоайето. Имаше три огромни прозореца, зад тях се виждаше дворът. Бях се загледала и изведнъж усетих студена хватка да стиска ръката ми. Обърках се и видях как зад мен се носи бледа жена в синя рокля.
- Това е Елизабета Харпър, една от духовете ни. Тук имаме много духове. На магически същества разбира се. Базопасни са. Не са в състояние да те докоснат. Най много да те стреснат.