Коя Съм Аз Всъщност

Нещо Прекалено Ново

- Е?
Излязох от колата и се оказах насред адската августска жега в Джорджия.
- Много е... Яяко - казах саркастично и наместих слънчевите си очила. Заради влагата приличах на пудел. Имах чувството че иска да ме изяде тази коса. - Винаги съм се чудила какво е усещането да живееш в нечуя уста.
Точно пред мен величествено се издигаше „ Замъкът на Тумбстоун" което според брошурата, която държах в потната си ръка, е „пансион за тинейджъри с необичайни способности"
Необичайни. Заобиколен начин да се каже „чудовища". Точно такива бяха всички в „Тумбстоун". Също и аз. Бях прочела брошурата най малко десет пъти в самолета от Върмонт до Джорджия, четири пъти в ферибота до остров Грималкин и още няколко пъти в колата, която наехме, за да стигнем до пансиона.
Целта на училището е да защитава и обучава зооморфи, вещици, феи, върколаци и други. Които рискуват да демонстрират публично своите способности и с това да компрометират магическата общност като цяло.
- Все още не разбирам как като помогнеш на едно момиче, да си намери кавалер за бала компрометираш цялата магическа общност. - казах на майка си, докато изваждахме куфарите.
Тази мисъл ме тормозеше от момента, в които прочетох това. През голяма част от пътуването ни, майка ми се правеше на заспала.
- Не беше само това момиче, София, много добре го заеш. Ами момчето със счупената ръка в Детройт или пък учителката в Аризона, на която направи магия за забравяне, заради резултатите от теста...
- Е, тя ще си върне паметта отново някой ден... евентуално. Или поне част от нея.
- И двамата с баща ти те предупредихме, че има определени обстоятелства за използване на магически сили. Не ми харесва това, което правиш, но ето че сега ще бъдеш с... деца като теб.
- Искаш да кажеш чудовища. - казах мятайки раницата си на рамо.
Майка ми махна очилата си и ме погледна. Тя беше почти на четиридесет, но изглеждаше поне с десет години по млада.
- Ти не си чудовище, Софи. Просто си различна от другите.
Меко казано. Да съм вещица не е толкова вълнуващо колкото си го представях. Нямам си книжка със заклинания, нито говореща котка (алергична съм), и нямам абсолютно бегла представа как да се сдобиа с око на тритон. Но мога да правя магии - от дванадесет годишна, което според брошурата е възрастта, в която се проявяват сили на всички като мен. Сигурно има общо с пубертета, от къде да знам.
- Освен това училището е много добро. - добави майка ми и се запътихме към сградата.
Никак не приличаше на училище. Приличаше на кръстоска на нещо излязло от филм на ужасите и къща на Духовете. Сградата беше на поне триста години. Сградата беше на три етажа без да броим главния вход и фоайето и тн. Най горния стърчеше като върха на сватбена торта. Може някога да е била бяла, но сега беше посивяла и добила цвета на скалите.
- Хм - каза майка ми и остави куфара на земята - ще хвърлиш ли един поглед?
Доближих се до нея и веднага разбрах какво има в предвид. В брошурата пишеше, че са направени „Разширения към оригиналната структура" през годините. На практика това значеше, че са зазидали едната страна на сградата и са построили втора, към нея. Изглеждаше все едно някой луд е прилепил две къщи една към друга. Някой много луд с ужасен вкус. В двора имаше угромни дъбове с много мъх по тях. Растения имаше навсякъде. Все едно гората която странно но беше в близост до училището малко по малко превзема училището. Придърпах надолу чисто новата си униформа ( тъмно синя пола наподобяваща шотландска носия) и се зачудих защо училище в толкова южен щат има вълнени униформи. Да не говорим че като поглеждам към сградата ме побиват тръпки.
- Красиво е - каза майка ми а аз едва се сдържах да не избухна в смях.
- Да, много е подходящо... За мъчения.
- Спри да се държиш така София. Това не е за мъчения.
Но аз го чувствах така.
- Това е най доброто място за теб.
- Предполагам.
Два дни след бала получих съобщение от баща си, който каза, че пропилях и последния си шанс и Съветът ме изпраща в „Тумбстоун" докато не стана на осемнайсет. Съветът беше висшият орден, който определяше и следеше за всичко ставащо в магическия свят. Все тая. Татко работеше за тях, затова са го оставили да ми съобщи това че ме пращат тук.
- Дано да те научи да използваш своите сили по дискретно - каза той в съобщението.
С мама са се разделили още преди моето раждане. Той не казал на майка ми че е магьосник въпреки едногодишната си връзка. Мама не понесла тази новина. Изхвърлила го и се върнала при семейството си. Тогава разбрала че е бременна с мен. По време на бременността си прочела всичко за магическите същества, и като съм се родила вече била специалист в тази област. Като татко ми съобщи че трябва да дойда тук се опитах да се примиря. Наистина. Но в момента в който с майка ми се качихме на ферибота, за да се озовем на този остров, ми призля. В момента в който се приближихме към остава, осъзнах че това може би ще е домът ми за следващите две години. Изглежда, по голямата част от учениците се разхождаха по ливадата, но само няколко изглеждаха нови като мен. Едно момиче с леко гърбав нос изглеждаше на моите години. Останалите все едно бяха по малки. Веднага забелязах феи. Бяха доста лесни за разпознаване. Освен това че бяха по високи, изглеждаха изпълнени с гордост и достойнство. Всички до една имаха красиви и лъскави коси в най различни цветове - от златисто до ярко виолетово. И да не пропусна крилата им. Мама каза че използват чара си за да се сменят с хората. Запитах се дали изпратените тук феи чувстват облечение. Спрях се, за да наглася очилата си.
- Е, поне мястото е безопасно, нали така - подхвана мама - За пръв път няма да се тревожа непрестанно за теб.
Знаех че мама се притеснява, защото ще съм много далеч от вкъщи, но е и доволна, че съм на място, където не рискувам да се разкрия. Докато ходехме към сградата, усетих че се потя на места, на които винаги съм смятала че е невъзможно. Като например ушите. Майка ми винаги, бе незасегната от влагата. Просто е неспособна да изглежда зле. Дори когато носи обикновени тениска и дънки, всички гледат към нея. Или гледат към мен опитвайки се да попия потта между гърдите си, без да изглежда сякаш сама си пускам ръце. Тъкмо стигнахме под едно дърво като се разнесе силен вой. Като се поогледах останових причината за воя. Върколак.
- Стига, Дерек - каза баща му.
Жената, чиято стоеше до мъжа, сложи ръка на рамото му.
- Мили, слушай татко си - каза жената - глупаво се държиш.
Той вече не изглеждаше като звяр а по скоро като кокер шпаньол.
Тази мисъл ме разсмя. И мигновено очите му се насочиха към мен. Той нададе вий и преди да се замисля, ме нападна.