В пясъците на чувствата си (първа част от "Пустиня")

Пролог

- Боли! – изпищя за пореден път момичето, неспособно да мисли за нищо друго освен болката.

- Какво те боли, Маги? – попита брат й. От пет минути сестра му се въртеше из спалнята си като пумпал, крещейки, че боли. А Хари безуспешно се опитваше да разбере каква беше болката й. – Маги, спри се на едно място и ми кажи какво те боли.

Магнолия за момент го погледна с поглед, в който се разчиташе единствено мъка. Притвори очите си за момент, опитвайки се да потуши пламъците на болката в главата си, но единственото, което успя да направи преди да се строполи на пода, бе да избута стола, в който щеше да се блъсне.

Хари извика сестра им, която до сега не искаше да занимава, по молба на Магнолия, с излишни глупости. Сесилия влетя с усмивка в стаята на сестра си, но след като я видя, мимиката замръзна на лицето й. Спусна се до Магнолия, която вече не можеше да си намери място на пода.

- Маги, какво ти има?

- Боли! – за пореден път изскимтя червенокоската, плашейки не само по-големия си брат, но и седемнайсетгодишната си сестра. – Боли ме скапаният мозък!

Сесилия се изправи и с бясна скорост премина през огромната къща, достигайки до мобилния си. Набра бърза помощ и съобщи адреса на къщата им.

- Скоро ще дойде линейка – успокои пищящото момиче и се скара на брат си – Хари, не стой като пън, а ми помогни да я изведем.

Родителите им отново отсъстваха, запилели се някъде със семейни приятели. Бяха ги видели последно преди три дни, когато им съобщиха, че заминават за Детройт за малък отдих. Естествено, не бяха сметнали, че трябва да вземат със себе си и децата, превръщайки едноседмичната почивка в семейна ваканция.

Хари подозираше, че щяха да се приберат много по-рано от предвиденото. Опита се за пореден път да се свърже с тях, но мобилните и на двамата бяха изключени.

Линейката се забави над десет минути – нещо необикновено за тяхното малко градче. Автомобилът на Бърза помощ обикновено преминаваше през Таритаун за по-малко от четири минути.

Магнолия се паникьосваше все повече от неспособността си да се задържи на крака. Дори не можеше да се задържи седнала. А увеличаващата се болка в главата й я караше да крещи така, че щяха да я чуят чак в Ню Йорк. Погледът й също се замъгляваше, а стомахът й се преобръщаше все едно се возеше на виенско колело.