Forever alone Forever different |Jimin and Jungkook|

Part 1: Park Jimin's story

-Скъпа, сигурна ли си, че искаш да го оставиш?-попита жена си Господин Парк Мин Хо.

-Напълно! Не искам да отглеждам чудовище!-заяви Госпожа Парк Ин Сън.

-Но какво е виновно детето, че лисицата е избрала точно него?-опитваше се да я разубеди Господин Мин Хо, но без успех.

-Това дете вече е опасно. Сам видя как лисицата го облада.

-Но скъпа, ние сме виновни, че го бяхме оставили само в стаята онази вечер. Заради нас, сега то страда и ще сграда за вбъдеще. А и то е наш син. Ако не го обичаме ние, то кой?-казваше жално бащата, но жена му не се разубеди и остави детето в гората, игнорирайки казаното.

-Сега да вървим.-нареди майката, ако въобще можеше да се нарече майка. Двамата потеглиха към колата си, а докато бяха все още близо продължаваха да чуват плача на изоставеното детенце. Мъжът седна на шофьорското място и запали колата. Не след дълго те вече бяха в къщата си. Жената легна да спи, докато мъжът се бе замислил за детето си. Той не искаше да го оставя така безмилостно и да сложи край на живота му. Без да мисли повече, господин Парк отново пое към колата си. Отиде на същото място където бяха оставили малкото детенце. Щом го видя, сърцето му се сви. Горкото маниче беше почти замръзнало от студ и пулсът му едва се усещаше. Бащата взе бебето в ръце и го гушна, опитвайки се да го стопли. След това потегли към колата си заедно с детенцето. След около 30 минути път, те вече бяха пред една голяма сграда с табела на входа "Сиропиталище Сеул". Бащата остави бебето пред входната врата с надежда, че ще го видят навреме. Но преди да тръгне, мъжът извади една сребърна верижка от джоба си, на която висеше името Парк Джимин и я сложи на малкото дете. След това отново потегли и се прибра в къщата си.

*** 7 години и половина по-късно ***

Слънцето се бе показало на небето и осветяваше голямата градина, пълна с малки и големи деца, играещи си на люлките, парзалките, въртелешките и още цял куб детски приспособления. Всички малчогани се веселяха, говореха си, смееха се без едно единствено момченце, което се бе сгушило в краката си и беше на път да заспи.

-Яя, Парк Джимин, не стой на вратата! Пречиш на хората да минават!-извика му една от работничките в сиропиталището. Малкото, около 6 годишно момчемце, вдигна главата си нагоре и забеляза една жена и момче, изглеждащо на неговата възраст. Джимин веднага стана и се отдръпна от вратата, правейки път на хората да минат и застана в същата поза близо до оградата. Черникосото дете, което туко що влезе в сиропиталището загледа Джимин, но не можа хубаво да види лицето му, затова отиде до него.