The life of one abandoned girl

#1, Животът ми

    Не помня хората, които наричам мои родители. Знам, че са имали проблемен брак. Често са възниквали спорове между тях. Моята майка се е надявала, че отношенията ѝ с баща ми ще се оправят след моето раждане. Дори не знам защо се е надявала на това. Нищо не е помогнало да запазят семейството ни.
- Да заведем Ан в дом за осиновяване - предложил татко. - Родители, които не се разбират помежду си, не могат да гледат дете.
    Майка ми се е съгласила, без дори да помисли. Тя също не е искала да ме отгледа в тези обстоятелства. Явно е мислела, че ми прави добро. Всъщност, не се оказа права. Седмици наред плаках в ъгъла, защото тяхната липса е по-силна от всичко друго. В продължение на година живеех с травмата от шестмесечния престой в онзи дом.
Знам, че са ме завели в него, предали са ме на помощничките с думите "Обичаме те" и си тръгнали. После се развели и не знам нищо друго за тях..
- Да, скъпа. Това е всичко, което знам за истинските ти родители - разказваше ми мама. - Когато с баща ти те осиновявахме, научихме тази история.
    Не търся родителите ми, за да видя кои са, или пък да разбера какво е било детството ми преди да ме изоставят. Искам да попитам "майка ми" как е могла да се съгласи с "баща ми", а той да го предложи.
- Ан, Ан! - чух гласа на брат ми от горния етаж.
    Качих се, за да проверя. Той искаше да гледаме анимация заедно. Сега не можех, за съжаление. Брат ми Том е на пет години. Другия месец навършва шест и съм му приготвила страхотна изненада!
   Когато пристигнах в този дом, бях единственото дете. Все още не разбирах какво се случва, но година преди да започна училище, семейството ми подхвана темата.

Осем години по-рано
- Ти не си нашето дете, Ан - с треперещ глас говореше мама. - Ние те отгледахме, но не сме истинските ти родители. Когато си била на две години твоите родители - Нейт и Мелани са те оставили в един дом, а 6 месеца по-късно ние те прибрахме вкъщи, и те приехме за наше дете.
- Да, но въпреки това те обичам така, все едно съм те прегърнал в първия ти ден - допълни татко с усмивка и любов .
- Разбира се, не исках да кажа, че те възприемаме като осиновено дете.
Тримата се прегърнахме.

   Сега вече съм на 14 години и ми става все по-ясно през какво съм минала. Дори се радвам, че са взели това решение. Явно не са родители, които обичат детето си, щом са готови да го изоставят. Аз не искам такива родители.
   С майка ми продължихме разговора.
- Да, но аз искам да ги открия, за да задам по един въпрос и на двамата.
   Тя не го показваше, но на лицето ѝ ясно се виждаше, че не иска да се срещам с тези хора. Бих уважила решението ѝ, както правя винаги, но... този път е различно. Аз трябва да ги открия, за да им покажа колко съм щастлива с новите си родители и колко много са ме наранили, като са ме захвърлили за осиновяване. Нуждата да се докажа на тези хора ме съсипва.
- Разбирам, но те вече са ти обърнали гръб. Нужно ли е 12 години по-късно да се връщаш назад и да преживяваш за втори път деня, в който са те изоставили? - мама продължаваше да се притеснява от факта, че ще се срещна с тези хора.
- Да, нужно е. Нека видят, че дъщеря им не страда за тях.