Без болка няма смисъл.

глава 2.

Днес е двадесет и трети август - вторник, аз реших да изляза което не се беше случвало от месеци.
Пуснах си малко музика докато се оправя. Облякох си блузата на батман и едни черни скъсани дънки. Нашите бяха на работа до 4:30 привечер.Грабнах слушалките и телефона,заключих входната врата и тръгнах да се разхождам. Имах чувството че слънцето ме изгаря. Погледите на хората бяха зъбити в мен сякаш бях някакъв алтцайдер. Единственото което ме държеше беше музиката. Тя запази моята душа.
Както си вървях видях едно момиче и тя беше емо. Беше с лилава коса и пиърсинг на устната, облечена в черно бе навела глава с ръце в джубовете ходеше потънала в музиката. Мисля ,че не ме видя ,но въпреки това аз се зарадвах ,че не съм единствен в тоя шибан град. До сега не я бях виждал. Коя бе тя? Така продължавах да си задавам въпроси до къто не стигнах пред къщата в която живея. Отключих и влязох нямаше никой ,а вече беше 5:16. Още по-добре! Излегнах се на дивана и си пуснах телевизора. Превключих каналите и оставих на дисни, усилих тонклоните до край и отидох до кухнята която се намира зад дивана. Отворих шкафовете и понеже обужавам сладкото винаги имам запаси. Грабнах пакетите с желирани бонбони и маршмелол изсипах ги в една купа добавих шоколад и завърших със сметана взех този портал към рая + една голяма лъжица и седнах на дивана. Да на 16 гледам детски 😂. След около час и половина се звънна на вратата. Беше бабичката от съседната къща.
- Извинявай момко, но исках да проверя дали е истина.- каза заеквайки бабата.
- Кое дали е истина?- попитах аз.
- Не чу ли? По новините казаха,че е имало жестока катастрофа. Мъж и жена са починали и единственото намерено било главата на жената и части от колата. Изследваниета показали,че жената се казвала Мария като майка ти и дойдох да проверя да не е тя. В прочем как е тя?
Някак си ме побиха тръбки и тялото ми се вцепени от страх.
- В-вс-същност тях с баща ми ги ня-ням-ма.
- Ако се приберат ела при мен ако не се приберат пак ела но първо изчакай поне половин час.- каза бабата с някак нотка страх в гласа си.
Тогава седнах на дивана изключих звука на телевизора и започнах да чакам.
Мина се поливин час, вече започваше да се стъмва нашите още ги нямаше. Тогава се сетих за думите на бабата "ела след половин час". Започнах да тичам към къщата ѝ повтаряйки си, че това не се случва на мен. Стигнах бързо защото ние все пак сме съседи. Звъннах на звънеца ѝ. Тя веднага излезе и ме попита:
- Какво стана прибраха ли се?
- Не!- отвърнах аз.
- Ела,седни.
Къщата ѝ беше много тъмна и празна единствено имаше едно канапе и един телевизор пред него ,а до тях едни стълби. От горния етаж се чуваше момичешки глас.
- Бабо,кой е тук?
По стълбите започна да слиза тя момичето което бях срещнал на центъра.
- Съседското момче!- възкликна бабичката.
Седнахме на дивана и тя започна да разказва какво се бе случило на внучка си. Щом успях да видя лицето на момичето както трябва разбрах коя беше тя.