Loading..../boyxboy/

1.

  Не бях планувал това...всъщност наистина се надявах да остана в Япония много по-дълго. Исках още малко време далеч от всичко и най-вече от Джонгхюн.
Но се оказа, че хората грешат...времето не лекува, напротив...раната боли все повече и повече. Кървеше, течеше като бурна река и аз не можех да я озаптя.
Избягвах всичко около Shinee. Исках да се съсредоточа само и единствено върху соло кариерата си. Така беше по-лесно, а и имах време да помисля.
Какво правех с живота си?
Така ли щях да го бутам постоянно?
Да си мисля, че нещата ще се оправят и, че той ще се промени?
Да се надявам, макар напразно, че все още има шанс за нас?
Болката не можеше да се опише. Но ако можеше, думата, с която бих я описал щеше да е – Непоносима.
Някъде дълбоко в себе си знаех, че ще стигна до тук. Сам, разяждан от угризения и въпроси-Защо съм поредния.?
Джонгхюн не беше тип мъж, който концентрира емоциите и чувствата си към един, единствен човек. Той бе мъж за всекиго. Всички го знаеха..както и аз, но отново като върху лед се подхлъзнах и паднах в безупречния му капан.
Всеки път, когато чувах отстрани, че потъпквам себе си, всеки път, когато пренебрегвах думите на Кий-хьонг, аз знаех, че правя грешка, но тази грешка бе и някак сладка, някак нужна. Тялото ми, мозъка ми плачеха и крещяха за тази сладка болка, която Джонгхюн безпристрастно ми даряваше.
Все още го обичах до полуда. Все още умирах за всяка една част от него..физическа и душевна. Все още тлеех да усетя тялото му над своето, утолявайки страстта, която се опитвах да загася месеци наред.
И може би Япония бе правилното място, за да осъзная, че ние заедно. Аз и той. Нямахме бъдеще.
Като група-да, но като двойка-не.
Бях се примирил..до известна степен. Бях приел пред себе си реалността.
Резултата от моята безотговорност, бяха сълзите ми.
Но сега се чувствах друг. Далеч от него, далеч от всичко и всички, които познавам мога да помисля и да се абстрахирам.
Сякаш чувствата вече не успяваха да влязат по-навътре в душата ми. Сякаш имаше стена, която ги спираше до едно положение и не ги допускаше по никакъв начин. Свикнах с това.
В началото беше отричането..
След това дойде реалността.
Приемането.
Принципите и твърдостта.
Месец , след месец, промотирайки албума си, аз се бях изградил като чисто нов човек.
Не плачех. Не смеех да го правя.
Умеех да преглъщам сълзите и болката, обидите и несполуките.
Умеех да поемам ударите на живота с лекота и да ги превръщам в леко, пеперудено погалване.
Умеех всичко това, но сега..сега усещах онзи ужас, който бях превърнал в нещо обикновено.
Връщах се и знаех, че нищо няма да е както преди, че нищо няма да бъде същото, че аз самият не съм същия. Може би щях да ги шокирам. Сладкото, мило момче се беше превърнало в жива статуя на непукизма. Но...за да скрия едно, трябваше да покажа друго. Не можех да рискувам да пропукам градената с времето маска на студенина и просто така да покажа всичко, което крия вътрешно.