We Are One

Ние Сме Едно

Лухан се изтегна и погледна часа. Той разчеса раните по ръцете си в ужас. Вече брше девет, а той още не беше извел кучето си, Дае, който гледаше излегналия си се стопанин с нетърпение.

-Хайде Дае. - промълви Лу, ставайки от дивана.

Вече два месеца след напускането си, Лухан отчаяно търсеше нови занимания. Искаше ново начало. Беше се преместил в нова къща, достатъчно изолирана, където планираше да започне наново. Единственото, което го дърпаше назад бяха мислите за Сехун. Тогава Лу си спомни изражението на най-добрия му приятел преди да тръшне вратата под носа му. Беше сигурен, че го е съкрушил. Погледа, с който беше погледнат обратно беше подобен.

Лухан си припомни и кутията, която беше видял онзи ден. В нея бяха писмата от Сехун, които той подритна под един шкаф. Винаги ги четеше, но никога не отговаряше. От както смени адреса си, Лу не беше получавал никакви писма.

Лухан! Здравей. От доста време не сме се виждали, искаш ли да дойдеш у нас да се видим, или пък в парка. Както предпочиташ. Групата не е същата без теб.

-Сехун

Той грабна каишката на Дае и се отправи към вратата. Преди да излезе той върза голямото бяло хъски и продължи. Сутришните горски разходки винаги бяха приятни. Лу предпочиташе да ходи по към склоновете, които имаха гледка към родния му град - Хайдан. Когато стигна до любимия си изглед той махна каишката на Дае и взе някаква пръчка от земята. Подхвърли си я в ръката няколко пъти, докато не улови вниманието на кучето си, след което я метна.

-Дръж! - Лухан се насили да каже. Беше изморен и всякаш тъжен. Реши, че като се върне обратно вкъщи ще си направи чай - нещо, което не беше правил от доста време.

Здравей Лухан! Надявам се вече си по-бодър, нека излезем? Скоро ще посещаваме Пекин, може да се срещнем. Ако не ти се излиза само с мен, може и с групата? Пиши, когато можеш.

-Сехун

Чая вече беше истинал, но Лухан беше твърде зает да чете писмата отново. Той хвърли бърз поглед към масата и приседна на стола, подлагайки крак под себе си. Препрочиташе поредното писмо от Сехун, в което той му споделяше за групата, къде пътували и прочие. Той имаше чувството, че Хуни ставаше все по-отчаян и по-отчаян с всяко писмо и пишеше все повече и повече. На самият себе си Лу не искаше да признае  какво чувства, за това винаги отблъскваше Сехун. Хуни.. Беше му много благозвучно. Лухан често си мислеше колко ще му е приятно да се срещне с приятеля си отново, да види неговите топли очи и пълните устни, да чуе неговите приказки, но той много добре знаеше, че никога няма да бъде същото. Отново си припомни, че се опитваше да забрави всичко свързано с ЕХО.