Последният Жокер

Съществото

   Насочихме се към втората цел - планетата Лолшард. Тя е най-близката планета до звездата Сапар, въпреки това обаче тази планета има повече вода от колкото суша. Тук няма развита цивилизация, затова и се предпочита да се избягва, но все пак е проучвана от разстояние. Има различни видове животни, но повечето са малки и се крият надълбоко под земята, понеже на сушата предимно живеят растения. Тези растения обаче не са обикновени, могат да се движат, живеят в племена, месоядни са и ако убият някого в битка го изяждат. Имат ехолокация, която използват за да намерят плячка. Боготворят водата и водните животни. Имат и бог на Слънцето, който за тях е цар на подземния свят.

   Поради близостта до тяхното слънце Сапар и високата температура, трябваше да носим специални охлаждащи костюми, които не позволяват температурата в тях да се повиши над 37 градуса. Аз, заедно с д'Арк и някои други членове от екипажа, се спуснахме в най-дълбоката океанска падина, Роскцио, където също се намира един внушителен подводен гейзер, на планетата. Използвахме невидимия режим на костюма, все пак не искахме да станем храна на огромните морски животни като леопревродона, много подобен на своя земен близнак от юрската епоха на мезозойската ера, както по външност така и по хищност.

   Пътят ни до дъното беше лесен, взехме водата, в предназначените за целта специални съдове, където щеше да се съхранява под налягане стотици атмосфери, за да остане в автентичното си течно горещо състояние на ръба на парата и за да не изгуби нито нанограм от минерализацията си, които бяха изключително важни съставки за да се предотврати превръщането на нашето слънце в червен гигант.
След което започнахме да се изкачваме. Видяхме много леопревродони да "бягат", което ни учуди, но по-учудващото нещо беше това от което бягаха, огромно морско растение, приличащо на дракон. То не беше включено в архивите на изследователите, които бяха наблюдавали планетата, което си обяснихме с факта, че е дълбоководно или че е изчезващ вид.

   Продължихме да изплуваме спокойно, уверени в свойството-невидимост, на нашите защитни костюми и без да бързаме за да не изпаднем в декомпенсация поради рязката промяна на налягането от стотици атмосфери гореща тежка вода. Огромното растение-дракон не може да ни види, си мислехме ние. Това беше най-голямата ни грешка. То тръгна към нас с изключителна бързина и погълна младши сержант Джонатан, който беше нашият ариегард и умирайки подаде сигнал за тревога първа степен. Започнахме да плуваме, пускайки на максимална скорост спомагателните мотори. Всички в този момент мислехме само за едно – как да опазим да стигнат невредими до кораба трите съоръжения със спасителната за цялата ни слънчева система гореща вода. Членовете на мисията започнаха да подават трите барокамери все по-напред и по-напред по колоната. Чудовището поглъщаше бойните ни другари един по един. С всеки геройски загинал се включваше нов сигнал за тревога първа степен. Така умиращите се сбогуваха с останалите и в същото време ни даваха информация на каква дълбочина под нас се намира растението-дракон. Застрашително се приближаваше към нас първите петима в колоната, подполковникът Д'арк беше нашия авангард когато тя излезе на повърхността на водата веднага и подадох първата барокамера, след което се върнах назад и поех втората барокамера от редник Робърт. Той от своя страна заплува надолу към лейтенант Ярослав, който носеше третата барокамера. Успях да подам втората барокамера на Д'арк, но вече почти бях загубил надежда за третата защото растението бе наближило лейтенанта. Тогава редник Робърт пресече с максимална скорост пътя на гиганта и го отклони в посока противоположна на кораба ни. Лейтенантът изплува с третата барокамера. Когато вече и тримата бяхме стигнали до борда на кораба със скъпоценните трофеи, прозвуча като последно сбогом сигналът за тревога първа степен.

  Тогава го видяхме отблизо на дневна светлина. Беше огромно. В пъти по-голямо от Ултимо Бромиста. Очаквахме да подскочи и да атакува кораба, и вече мислено се сбогувахме със семействата си, с приятелите си и оплаквахме нашата мила планета Земя, но то неочаквано се спря, объркано сякаш загубило следите ни. Тогава го огледахме добре и забелязахме, че създанието няма очи. Използвало е водна-ехолокация, подобно на своите земни братя. Нищо чудно, че невидимите костюми не можаха да ни защитят. Записах с болка имената на четиринадесетте ни роднини, които загинаха като герои, за да спасят родната ни планета. Смъртта им няма да бъде напразна. Също така записах в корабния дневник, че препоръчвам да се изпрати експедиция от специалисти биолози и анатоми, за да проучат по-обстойно планетата, за да не представлява тя за в бъдеще риск за експедициите.