Последният Жокер

Спасението

   Все още в траур, стигнахме до Окйос. Планета с цивилизация на етап на развитие подобен на Средните векове на родната ни Земя. Тук има 7 държави - Ниневия със столица Ашур, Тир с - Политирос, Сидон с - Арвад, Моав с - Ел Карак, Мадиам с - Порон, Амалик с - Кадеш и Шеба с - Никауле. Две от тях са абсолютни монархии, две са монархически републики, две са конституционни монархии, но седмата е теокрация. Расите населяващи планетата са много подобни на нас, като се различават по това, че имат 2 сърца и глави. Освен това са и много умни, което спомага за бързото им развитие и играе решаваща роля за поддържането на мир между седемте.

   Мястото, на което се намира най-твърдия метал ос-ду, е под земята, на територията на Сидон, единствената теокрация, на планетата, което затрудняваше нашия достъп до целта. За да бъдем допуснати да правим разкопки на територията им, трябваше официално да се представим като археолози, наети от най-отдалечената от Сидон държава - Тир, като им показахме автентични документи издадени на език с местна писменост. Дадоха ни разрешение написано на свитък и подпечатано от Върховния им жрец с червен восък. Разрешителното гласеше, че имаме право да копаем скални, песъчливи, глинести, червени и кафеви почви, но не бива да посягаме на черноземни почви, които са основния източник за селското стопанство и за прехрана на жителите на Сидон, които са само вегетарианци. Това нас ни устройваше чудесно, понеже района, където по наши данни се намираше находището на ос-ду беше с глинесто-песъчлива почва, която преминаваше в скални масиви. Приличаше на корито на пресъхнала река с фосили от речни организми. Когато установихме със сонографа, точното място, откъдето се улавяше лъченето на ос-ду, ние пуснахме в действие нашия роботизиран свредел Екзомарс, подобно на онзи първи прототип създаден преди хилядолетия - в далечната 2016г.- от нашите предци, за да изучават планетата Марс. Носталгия. Ако Ултимо Бромиста не успее на време да изпълни мисията, нямаше да остане ни Марс, ни Земята. Трябваше да побързаме.

   Колко голяма бе изненадата ни, когато на 5 километра под земната повърхност свредела се свлече в една кухина с необичайни размери. Приличаше на подземна пещера, а в самия ѝ център се издигаше храм, а безценният за нас метал ос-ду преставляваше металоиден метеорит, поставен на видно място, в самия център на храма. Бяхме заобиколени от хора. Кожата им беше бледа и безцветна. Опитахме се да разговаряме с тях, но те не говореха на никой от седемте местни езика. Тогава подполковник Д'арк се сети легендата за изчезналата преди 500 години тайнствена цивилизация, чието съществуване до този момент никой не бе доказал. Тя им заговори на стар рунически език и те започнаха да възклицават от радост. Преди 500 години избухнал вулкан, последван от силно земетресение, не можейки да избягат оцелелите се скрили под земята. Храната била оскъдна и някои прибегнали до канибалство. Останалите отишли до храма, за да могат да се пазят по-лесно, и да се молят на Ос-ду да получат помощ. Ние бяхме тяхното спасение.

   Като водач на мисията, аз им предложих, да ги изведем на повърхността при цивилизацията, а те да ни дадат ос-ду. Те се съгласиха и всички заедно се насочихме към изхода, като изоставихме нашия роботизиран свредел Екзомарс, защото според всички междугалактически норми приоритено е спасяването на човешки живот, пред спасяването на техника и апарати. Членовете от екипажа ми, заобиколиха оцелелите бледолики руни, за да можем да ги пазим, ако канибалите ни нападнат.

   Бяхме изминали повече от половината път, когато изведнъж чух сигнал за тревога трета степен от края на групата. Канибалите ни бяха атакували. Заедно с моите войници, се престроихме да пазим групата от към ариегарда. А нашите нови приятели извънземните започнаха да бягат към изхода. Трябваше да забавим канибалите, но не можехме да ги убиваме, защото и те бяха човешки същества, а приспивателните ни оръдия и гранати бяха на кораба.

   Отблъсквахме нападателите чрез бойните изкуства и техниките, който бяхме изучили във Военната междугалактическа академия. Бяхме стигнали до изхода, екипът ми излезе, оставахме само аз и подполковник д'Арк. Обърнахме се за да излезем и да затрупаме входа, но точно тогава канибалите я хванаха за краката. Тя ме погледна с молещи очи, молеше да я застрелям. Исках да и помогна, но знаех, че нямаше как... Затова изпълних последното ѝ желание. Когато излязох навън хвърлих земетръсна граната и затворих входа... завинаги. Водачът на спасените бледолики руни, ми благодари и каза, че тази смела жена никога няма да бъде забравена. Че ще бъде запомнена като богиня от техните хора. Дадохме им апарат - автоматичен интергалактически преводач, който владееше техния език - езика на руните, както и седемте официални езика на планетата. Те казаха, че ще водят преговори да си построят град наоколо, понеже искат да са близко до мястота, за да не забравят случилото се и историята на народа си. Възкресихме изчезнала легендарна цивилизация. Загубихме най-близки приятели. Дали щяхме да успеем да спасим Земята ? С останалите оцелели членове от екипажа се качихме се на нашия кораб. През целия път към Земята едва удържах сълзите си.

   Стигнахме до родната ни планета, разпуснах оцелелите от екипажа да идат при близките си. След това занесох на екипа от учени: колбата с най-лекия газ, киц-жи, от планетата Кавендиш; метеора с най-твърдия метал, ос-ду, от планетата Окйос; и трите барокамери с най-високо минерализираната гореща вода в течно състояние от дъното на океана на планетата Лолшард. Те за по-малко от 2 месеца трябва да направят мини ракета. Тя трябва да бъде изстреляна към Слънцето ни, за да спре еволюцията му към червен гигант. Достатъчни им бяха 2 седмици за да я създадат. Веднага щом беше готова, излетях с моя кораб и изстрелях ракетата от нужното разстояние и под нужния ъгъл, за да постигна орбитална балистична траектория. Когато ракетата попадна в протуберанса на Слънцето, си казах: Последният Жокер постигна целта си!