Здравейте. Името ми е Емили Питърс.Цялата история започва със запознанството с най-добрата ми приятелка, Джесика Стоун, през лятото на 2015година. Запознахме се чрез един приятел. Е за мен не беше само приятел....но както и да е. Още от първия ден в който се видяхме започнахме да се разбираме така, както много малко приятели са говорели свободно за живота си. В продължение на времето започнахме да ставаме все по-близки. Не сме се карали никога, освен детското сърдене от желание да чуем думата "извинявай".
Всичко беше прекрасно....до деня, в който мк каза нещо, което не съм очаквала да чуя: с родителите ми и брат ми ще се местим да живеем във Франция. Когато чух тези думи се стъписах. Не знаех с кого друг мога да се чувствам по този начин- свободна и уверена в себе си. Не можех да си представя какво ще бъде отсега нататък. Всяка вечер си припомнях всички моменти, преживяни с нея и плаках, от страх да не я загубя завинаги и да не ме замести с някого. Започнахме да излизаме всеки ден, до деня, в който замина. Убедих родителите си да изляза да се сбогуваме, въпреки, че бях наказана. Отидохме до училището ѝ, за да върне учебника си по англииски, след което си купих палачинка. Външно изглеждаше всеедно се забавлявам. Но не. Това беше един от най-тъжните дни в живота ми. Така и не свикнах с липсата ѝ. Добре, че има интернет и видео разговори, след които винаги плача, защото бих предпочела да умра, пред това да не комуникирам с нея.
С продължение на времето обаче, открих, че греша. Дори смея да твърдя, че се сближихме още повече. Няма ден, в който да не си пишем или говорим. Но тя отново повтори грешка, която всеки път завършва еднакво...
