Болка. Интриги. Любов. И изневери. Това е един типичен гимназиален живот в двадесет и първи век. Сред едно от многото момичета е Бела. Точно на нея се спират очите на Кайл. Шансът за любов е едно към милион, но понякога именно това едно е достатъчно...
Защо Бела реагира така? Имам предвид, толкова ли съм зле?! Обичам да идвам на това езеро. Какво е това? Видях изхвърлена, смачкана хартийка до кошчето. Прилича на рисунка. Щом разгънах листа видях нещо удивително! Кой би го изхвърлил?
Гледната точка на Бела:
Защо я изхвърлих? Не беше толкова зле. Ще си я взема и без това не оцелих кошчето. Щом се върнах видях Кайл.
- Хей! - поздрави ме.
- Здрасти! - отвърнах.
- Еее, какво правиш тук? - попитаме.
- Забравих едно нещо. Виждал ли си бял смачкан лист?
Той ме погледа изненадано. Посегна към якето си и извади листа.
- Този ли?
- Да...
- Имаш талант. - заяви, подавайки ми листа.
-Благодаря. - взех листа и се обърнах.
- Почакай! - извика.
- Да?
- Защо се ядоса толкова като разбра, че ще ти помагам?
- Защото не искам ничия помощ...
Продължих по пътя за вкъщи. Не ми пука какво казват той и тъпият Харт! Нямам нужда от ничия помощ! След няколко минути бях вкъщи. Качих се на втория етаж и хвърлих раницата в средата на коридора. Отидох в стаята си, извадих телефона си и видях, че Кайл ми е писал.
Този няма ли да се откаже?! Писна ми! От всичко! Най-добре ще е просто да се самоубия! Така тормоза, тъгата, депресията и всичко останало ще приключи! Отидох в кухнята. Отворих едното чекмедже и взех един нож. Допрях го до вените си, но нищо повече... нямам смелостта. Оставих го и се свлякох на пода. Искам всичко да приключи! Искам да ида при родителите си! Не искам нищо повече, освен да изчезна... поне да имах смелостта. Станах и се опитах да се стегна. Навих ръкава си и погледнах към белезите. Усетих как една сълза се стича, но бързо я обърсах. Поех си дълбок въздух. Взех си якето и реших да изляза. Вървях и вървях. Оставих краката да ме водят. Стигнах до една еднопосочна улица в затънтен квартал. Чух стъпки, които се приближаваха към мен. В един момент усетих топъл.дъх във врата си. Обърнах се. Видях едно момче, очевидно пияно. Усмихна ми се по начин, който ме накара да настръхна, не в добрия смисъл. Приближих се към стената.
- Не ми бягай! - каза.
- Остави ме! - извиках.
Той изшътка и се изсмя. Започнах дя плача.
- Недей! Като плачеш не си толкова красива.
Замръзнах. В един момент той падна точно пред мен. Погледнах нагоре и видях някакъв силует. Хвана ръката ми. Прошепна "Спокойно, тук съм...". Издърпа ме и видях лицето му.
¡Ay! Esta imagen no sigue nuestras pautas de contenido. Para continuar la publicación, intente quitarla o subir otra.
Погледна ме с тези сини очи. Не знам защо го прегърнах. Бях уплашена. Този тип щеше, щеше... дори не искам да казвам какво щеше да ми направи. Защо излязох?! В следващия момент се осъзнах и се отдръпнах.
- Добре ли си? - попита ме.
- Да... - отвърнах.
- Направи ли ти нещо?
- Не, добре съм.
- Аз съм Джейсън. А ти?
- Бела.
- Какво правиш тук толкова късно?
- Не важно. Аз ще тръгвам.
- Сама?! Ще те изпратя.
- Няма нужда.
- Настоявам! Сама видя, че е опасно.
Не ми се спореше и се съгласих. Вървяхме дълго. Не си говорехме много. Погледнах и беше един часа.
- Няма нужда да ме изпращаш до вкъщи. Късно е.
- Живея близо, така че не ми е проблем.
Погледнах го, а той ми се усмихна. Вече бяхме пред нас.
- Тук съм. - казах.
- Не може да бъде! Аз живея, в ей този блок. - каза, посочвайки в сградата. - Вече ще се виждаме често. - усмихна се.
- Да. Лека!
- Лека!
Влязох и отново ме обзе това усещане. Тъкмо се бях разсеяла. В това място има толкова болка. Вече един, а утре съм на училище. Приготвих се и легнах. Мислих за всичко, случило се.
