One Last Try

Chapter 2: The hurricane

Катрин

Събудих се с остра болка в главата. Така ли изглежда смъртта? Бяла стая и едно легло в средата? Фак. Та аз съм жива. Как?
Опитах се да се изправя от леглото,но в същия момент група лекари влетяха в стаята и започнаха да проверяват пулса ми и да ме питат как съм. Само им кимах в отговор. След малко излязоха и не след дълго някаква жена влезе през вратата. Не можех да видя все още ясно, заради неутихващата болка в главата ми. Приближаваше се малко по малко, и я познах. Мама..
- Здравей, скъпа.- погледна ме с хубавите си, насълзени очи. Изглеждаше, че преди това е плакала доста. Сетих се за баща ми..ами ако е отвън? Разгневен? Бесен? Какво ще ми направи?..започнах да се размърдвам в леглото от безпокоение. Майка ми видя това и веднага седна до мен, хващайки ръката ми.
- Ей, няма за какво да се притесняваш. Аз съм тук.- хвана ме за раменете, и ме прегърна. От доста време не съм усещала тази топлина. Повечето пъти усещах само болка и страдание. И животът ми за малко да свърши с тях..
- Къде е той?- усмелих се да попитам аз. Исках да знам, че това копеле е далеч от мен.
- Далеч от нас. Спокойно. Всичко е наред.- говореше ми все едно съм психично болна. Донякъде бях такава. От на другите гледната точка де..всеки би го направил на мое място.
- Как така?- отдръпнах се от нея.- Не сте ли заедно?- бях готова да се усмихна. Бях готова да си отдъхна.
- Вече не. Никога повече няма да го видиш.- увери ме тя.
- И ти трябваше да се осъзнаеш след като опитам да се самоубия?- погледнах я право в очите. В същия момент тя се вторачи в мен. Нямаше какво да каже. И преди нямаше..
- Съжалявам. Наистина съжалявам. Не знам..- плачеше.- Може би ме беше страх..- прекъснах я.
- Спокойно. Не му е времето сега.- тя кимна и изтри сълзите си.
- Е, кой ден сме?- попитах я аз.
- Скъпа, ти беше в кома два месеца..- опитваше се да разучи лицето ми. Със сигурност бях изненадана.
- Какво? Два месеца? Как?- бях объркана, защото ми се сториха по-малко...много по-малко.
- Никой не ми каза нищо. Само, че си в кома и, че не знаят кога ще се събудиш.- отговори ми тя. Не помнех много. Имах сънища. Но с всяка една минута започвах да ги забравям. Един по един.
- Ясно..- опитвах се да обмисля информацията.
- Лекарите казаха, че утре  можеш да си вървиш. Искат  да ти направят няколко изследвания.- усмихна се до ушите тя.
- И после?- попитах я тихо аз.
- ..тръгваме си.- отговори ми недоумяващо тя.
- И после?- сети се за какво я питам.
- Ще разбереш.- усмихна се тя.
- Не искам да ме държиш в недоумение.- свих очи аз. Обичам да знам всичко. Не понасям някой да крие нещо от мен.
- Изненада е. Потърпи малко.- засмя се тя. След което и аз. Усещах как напрежението между нас изчезва.
- Ще ходя да купя нещо за ядене. Ти искаш ли нещо?- усмивката не падаше от лицето й.
- Кафе..моля те.- помолих я аз, закачливо.
- Старите навици никога не умират.- засмя се тя, но се усети какво е казала. - Извинявай..нямах това в предвид.- погледна ме с умоление.
- Няма нищо. Знам, че не мислеше точно това.- казах й думите, от които се нуждаеше. Тя се усмихна фалшиво и излезна от стаята.
Останах сама. Огледах стаята. Беше топла и уютна. Станах от леглото. Малко се залюлях на мястото си, след което продължих да ходя към прозореца. Дръпнах завесите и слънцето ме огря. От дълго време не съм се чувствала така. В безопастност. За първи път се чувствах, че мога отново да почна да живея. Докато..