Последен дъх

19 - Спасение

Вяра остави мен и Зак насаме цял следобед и ние не можехме да се наситим един на друг. Говорехме си, смеехме се, гушкахме се, целувахме се и още какво ли не. Бих казала, че това бяха най-хубавите пет часа от живота ми.

Преди вечер сестра ми ме дръпна настрана, за да не може Зак да ни чува, и каза:

- Искам да ти се извиня.

- За какво? - попитах с усмивка.

- Задето споделих тайната ти. Просто ревнувах. Виждах, че той наистина те харесва и малко... се ядосах - тя погледна надолу, сякаш се срамуваше.

- Малко ли? - засмях се аз. - Започна да ме обиждаш и ме вбеси толкова много, че ми се прииска да ти откъсна главата - когато тя ме погледна изумено, побързах да поясня думите си. - Не че бих го направила. Не ме гледай така! Плашещо е!

След дълга пауза Вяра първа проговори:

- Спомняш ли си онова стихче, което измисли, когато бяхме малки?

Напрегнах мозъка си, но така и не успях да се сетя. Бях измислила толкова много стихчета, че съм им изгубила бройката. Тогава Вяра каза първите две редчета, за да ми помогне да се сетя:

- Гадже зарежи, дружка ми стани - спомних си го и продължих мисълта ѝ:

- Всички лоши дни мигом забрави.

- Двете аз и ти заедно до зори - довърши сестра ми, а аз се засмях.

- Последното дори няма рима или смисъл.

- Хей, аз го измислих - извика Вяра.

- Именно - при този ми отговор тя изцъка и погледна настрани, а аз отново се засмях. Знаеше, че нямах нищо против нея, но тя наистина беше ужасна текстописка.

Отново настъпи тишина и отново Вяра я наруши:

- Е.., исках да кажа, че се радвам за вас и ви желая всичко най-добро - след тези думи сестра ми си тръгна. Заприлича ми на сбогуване, затова побързах да я спра:

- Нали няма да се самоубиваш или нещо такова? - попитах с усмивка, а тя отново свъси вежди в почуда. - Просто се уверявам.

- Аз да не съм ти? – отвърна тя и тръгна в своя си посока. Не знаех как да отговоря на това, затова просто се обърнах и тръгнах да се връщам при своя любим в бърлогата му.