Последен дъх

20 - Постарому

Събудих се, чувствайки се като вампир, спящ в ковчег цели триста години, който най-сетне се пробужда. Толкова добре не бях спала никога досега. Не като бебе, не като пън, а точно като безкрайния сън на един вампир.

Да е жив и здрав човекът, измислил матраците!

Ръката ми по навик тръгна да търси телефона ми на нощното шкафче, но осъзнах, че той всъщност бе на дъното на Атлантическия океан, така че по-добре да не го търся. Вместо това започнах да ровя из завивките си за листчето с песента, защото вече не бе в мен.

След кратко ровене, най-накрая се отказах и се изправих, за да проверя под леглото. Но погледът ми се засече с този на Вяра и подскочих от уплаха.

- Боже, Господи! Поне ми кажи, че си тук! Направо ме стресира тези дни!

- Ти мен също! Как може все още да не си изпяла това в „X Factor"? Признавам, песните ти са суперготини, но тази е просто... Уау!

Осъзнах, че листчето ми бе в нея и моментално го грабнах от ръцете ѝ. Не исках никой друг да научава за това, което Зак ми написа, та камо ли да го пея пред цял свят. Вяра трябваше да разбере, че всеки си има лично пространство.

- Спри да ми пипаш нещата! - скарах ѝ се аз. - Мен кога си ме видяла да тръгна да ровя из стаята ти?

- Все някога ще го направиш.

- Да, но поне първо ще те питам!

- Как ли пък не! Обзалагам се, че вече си ми ровила из нещата! Аз, за разлика от теб, съм доста по-подредена и ти е било доста по-лесно да откриеш онова, което търсиш, докато аз дори не съм опитвала да претърсвам стаята ти, защото знам, че е невъзможно да намеря...

И така продължихме да спорим, докато Мери не ни прекъсна, за да ни осведоми, че закуската е готова. Станахме и отидохме в трапезарията, за да ядем, държейки се, все едно никога за нищо не сме се карали.

А си мислех, че нищо няма да си е същото, щом се върнем вкъщи! Явно напразно съм се притеснявала.

Палачинките с шоколад ми се усладиха, както никога досега. Две седмици бях яла риба всеки божи ден. Ако пак дори си помислех за нея, щях да повърна.

На голямата маса седяхме само аз и двете ми сестрички. Татко го нямаше. И никога нямаше да се върне. Вече всеки ден щяхме да ядем сами, да спим сами и въобще да живеем сам-самички в тази огромна къща.