Режи!

Родиха се в полунощ

Айтама Коатес почистваше скалпелите си. Беше приключила като помощник в последната си операция за деня. Трябваше да помага с ваденето на кучешка тения от корема на възрастен мъж. Беше гадно! Беше гнусно! С човешката плът вече беше свикнала, но изпитваше отвращение към гадният паразит. Беше оставила главният хирург Аврамова да освободи оперираният от кукичките и вендузите, както и да извади и изхвърли червея, защото на нея ѝ прилоша само като го видя. 

 Иронично, нали? Да реже плът, да бърка във вътрешностите на хората и да се бори с всякакви ужасяващи болести всекидневно, а да ѝ се повръща само от една грозна, безформена тения... Е, червеите не ѝ бяха любими! Паразитите още по - малко; едвам задържаше храната в стомаха си в 7 клас, когато решиха да изучат повърхностно червейоподобни паразити, а какво остава за университета, когато трябваше да мине подробно през всичко това... Ъгх, нейната работа си имаше и мръсни, мнооого мръсни страни. Но пък не всеки можеше да се похвали, че спасява животи!

Айтама почисти скалпелите си. За хигиената на другите нужни вещи и остриета се грижеше главният ѝ помощник Майксън, студент, обучаващ се четвърта година. Майксън беше надежден, но тя не поверяваше скъпоценните си скалпели на никого. Стерилността им беше ключов фактор в една операция.

 Жената си взе нещата и си тръгна. Най - накрая ден без нощна смяна! Въпреки че тя, като главен хирург в многопрофилна болница за активно лечение в центъра на града, беше свикнала да работи на денонощна смяна. Трябваше ли да се спаси живот, времето и смените вече нямаха значение. Но умората се натрупваше, въпреки броят спасени животи.

Качи се в колата си. Беше късно вечерта и нямаше задръстване. Не мислеше. Просто караше. Мракът я поглъщаше.  Накрая стигна до големият си, но празен и самотен апартамент. Влезе, светна и отиде да яде нещо. Шкафът беше пълен с полуфабрикати, а хладилникът беше празен. За медицинско лице, което знаеше точно какво ще ѝ причинят тези боклуци, се хранеше безотговорно. Но не беше виновна, че обичайната ѝ храна беше нещо закупено, хапнато на крак във времето от една операция до друга.

Изкъпа се набързо. И се строполи на леглото, не забравяйки да си навие алармата за 6. Беше тъжно! Животът ѝ беше един непрестанен кръговрат. От една операция към друга. Времето между тях беше или напрегнато очакване, или просто не съществуваше.  Помагаше на хора да живеят, а самата тя нямаше живот. Не беше мислила за това, когато реши, че ще следва медицина. Може би щеше да се уплаши от това пълно, доброволно отдаване на професията си, ако някой ѝ беше казал, че ще живее така. Но никой не ѝ каза, а и тя не можеше и не искаше да спира да живее така. В такива потискащи мисли младата жена заспа.