Гледам черното небе
Как хиляди звезди зове.
слушам дълбокото море,
но знам, че там няма богове.
Къде бяха, когато душата ми гореше?
Кой съдбата ми оплете?
Друг въпрос в мен кънтеше,
защо отнеха ми крилете?
Да, ангел бях с копринени криле,
редом с птиците летях.
Кой ме тъй прокле?
От мен остана само прах.
Но ето те, тези черни богове,
душа ми повериха.
И нещо в мен започна да зове,
чувства ми дариха.
И влюбих се в човек,
чувствата ми грях били са.
Болката ще трае век,
любовта отровна е светица.
Защото той сърцето ми разби,
частици пръснати надлъж.
Май не ме обичаше…боли!
Аз просто влюбих се веднъж!
И аз и той платихме,
за различни грехове.
В Ада ний се разделихме,
там, където шепнат гласове.
И боговете отнеха моя пламък.
и заключиха ме тук.
В затвор…безмълвен камък,
проклеха моя дух.
Стоях години вероятно,
не стареех, не живеех, не умирах.
Душата ми изгни внезапно,
в затвора мисли трезви не намирах.
Мисълта…разкъсана опасна,
сърцето ми угасна.
Болката все още е ужасна,
но аз крепя се…властна.
Тук зад таз врата желязна,
Аз живея…не мога да умра.
Боли ме раната прорязна,
сама себе си кълна.
Мъртва съм, макар и жива.
Вътрешно сърцето ми кърви.
Душата ми полекичка изстива,
дори жива рана така не ме боли.
Черни мили богове!
Вас виня сега!
Влюбих се…беда!
Вий дарихте ми душа.
Кой ли Вярата уби?
Хората не вярват…богове!
Кой от вяра ги лиши?
Любовта сърцето ми отне!
Как да има вяра по света?
Никой в мен не вярва вече.
Аз от мен отказах се сама,
бягай бързо, времето изтече!
