Смътно си спомням алени двери,
далечни, безгранични простори.
Силно прегръщам безкрайни предели,
духът ми вътрешно моли.
И клетви подклаждат душата,
огън гори в сърцето,
Не е чак толкова страшна съдбата,
изгревът – нова надежда – небето .
И моля се тихо в мрака,
шепот в бездънна тъма.
В черната дупка чакам зората,
чакам в мрака сама.
Кого чакам да ме върне?
Кой…ако не аз?
Кого чакам да зърне,
погледът обвит е в мраз.
Смътно си спомням алени двери,
свободни криле…безкрайни предели.
Чуждите грешки, крилете отнели,
с кръв оцветени крилата ми бели.
Спасение търся, но кой да помоля?
Кой ще протегне своита ръка?
Ключ ми подава моята воля,
той ще отключи онази врата.
Вратата към пътя безкраен,
тът наречен живот.
Животът тече…няма време,
без времето няма живот!
