Кобалтово синьо

Глава 1 - "В открито море"/"Първа среща"

От момента, в който го видях, знаех, че нещо не е наред с мен. Начинът, по който вървеше по палубата, бавно и елегантно, още е запечатан като картина в мозъка ми.

О, как ясно помня този момент - с баща ми, губернаторът, бяхме в открито море заедно с екипажа на великия кралски кораб "Trebla Montre", за да огледаме водите за следи от пирати. Бях само на 12, но спомените ми са ясни като бял ден.

Разхождах се по палубата, подскачайки като весело малко зайче. От всякъде се чуваха гласовете на екипажа:

"- Завържи това въже там! Донеси това тук! Вдигнете платната!"

Баща ми се отнасяше към позицията си като капитан на патрулния кораб много сериозно. След като всички подробности и недоразумения бяха отстранени и изчистени, той дойде при мен и сложи ръка на рамото ми. Гледаше към хоризонта докато устните му се извиваха, изразявайки думите:

"- Това, моето момче, е само една малка площ от това, което светът представлява. Цели се нависоко и кой знае - може един ден да го видиш целия."

Винаги съм се възхищавал на баща си, той е невероятен човек и го доказва на всички всеки ден. С тежката си груба, но и нежна ръка той разроши косите ми, след което се върна на поста си. Използвах момента, в който не ме наблюдава, да потичам по палубата, което ми беше забранено, за да не се спъна случайно в нещо и само да отворя проблеми на него и подчинените му. Русите ми къси къдрици се вееха от лекия приятен морски бриз, докато късото ми синьо жакетче върху бялата риза го улавяше. Сините ми очи отразяваха величественото море, докато се взирах в него в захлас. Тогава се случи.

"- Пригответе оръдията! Стрелба!"

Плавателният съд се разтресе и загубих равновесие, но успях да се задържа, подпирайки се на мачтата. Видях как екипажът бърза да зареди оръдията за стрелба. Не знаех какво се случва. Явно сме попаднали на пиратски кораб, докато детското в мен се захласваше по красотата на света. Започнах да търся нервно баща си с поглед само за да го спра на най-великия кораб познат на човечеството - митичната Черна Перла, приближаващ към нас откъм хоризонта. Беше величествен, точно както легендите го описваха. Оглеждах екипажа, когато най-накрая забелязах капитана. Огромен мръсен пират, сигурно повече от 100 килограма с черната обичайна капитанска шапка се разпореждаше. Имаше превръзка на окото, под която се показваше гнусната му рана. Не по-малко неприятно беше облеклото му - продрано, мръсно и лъхащо на смърт и мръсен пиратски живот. Дрезгавият му глас ехтеше, докато плюеше, давайки заповедите си, плашейки дори птиците, кръжащи над нас. Въпреки позицията, която заемаше, не излъчваше величието на командир, което очаквах да усетя. Тогава всичко затихна - топовните гръмове спряха, корабът спря да се клати и виковете на екипажа се изгубиха в тишината. Очите ми бяха приковани към момче, 2-3 години по-голямо от мен. То стоеше върху надстройката, която вярвам бе капитанската каюта, свиркайки мелодия, която погали ушите ми. Беше нежна и леко се носеше във въздуха. Момчето се хвана за едно въже, което не проследих къде бе закачено, и се залюля, прелитайки над капитана и грабвайки шапката му. Постави я на главата си след елегантното си приземяване и продължи да се движи по палубата. Погледът му, за моя изненада, се спря на мен и устните му се извиха в усмивка. Усмихнах му се обратно без обяснение защо, просто реших, че трябва. Странно... нали? Докато се губех в мислите и въпросите си, мистериозната фигура продължи да се движи докато не застана на бака.