Кобалтово синьо

Значи той беше...

~~~ 6 години по-късно късно ~~~

Отворих очи, все още полу-заспал. Слънчев лъч се прокрадваше през малкия процеп между плътните завеси. Вероятно бе около 11 часа.
- Господарю Крисчън? - обади се плахо нежният й глас.
- Трябва да ставате, време е за обиколката с баща Ви.

С нежни и леки стъпки тя се приближи до мен и ме побутна по рамото.
- Ставай или ще те избутам от мекото ти легълце.
- Ставам, ставам. - надигнах се от леглото само за да застана лице в лице с милата й(плашеща) усмивка.

Ах, милата Джени. Работи за нас откакто се помня, въпреки че не беше много възрастна. Може би бе около 28 лета.
- Какво казваше за баща ми? - попитах аз, търкайки очи.
- Че те чака долу. Иска да го придружиш до... НЕ ЗАСПИВАЙ ДОКАТО ТИ ГОВОРЯ!
- Буден съм, буден съм! - този път почти скочих от леглото.

Джен бе много мила.. за пред другите хора, но с мен спокойно се държеше като с малко братче. Все пак имахме 10 години разлика. Винаги бе отговорна и грижовна, но тези качества се смесваха с някои друг вик или закана.

- Добре. Хайде, обличай се и слизай. Бетани е приготвила закуската. - побърза да каже и тръгне
- Чакай, защо бързаш толкова? - имах предположение за какво или кого бърза толкова, но си помълчах.
- О, ам.. ами.. Не е твоя работа! - тропна с крак и излезе от стаята червена като домат. Засмях се на театралното и изпълнение. През ума ми протече мисълта, че още 5 минути дрямка няма да навредят, но реших да не се оставям на изкушенията.

Станах и облякох една семпла бяла риза и тъмносин панталон. Докато се обличах, изпитах странно чувство в стомаха си.
- Чудесно, днес явно вселената е решила да си направи неприятна шега с мен - въздишах с разочарование и досада докато оправях яката на якето си. Косата ми бе достигнала чак до раменете, затова я връзвах с бяла панделка на ниска плитка, както сте виждали по старите портрети на царе, барони, лордове и други титлоносци.

Насочих се към трапезарията с бърза крачка, когато дочух познати гласове:
- Значи.. в 5 зад конюшните?
- Да. Ще бъда там.
Джени, както и очаквах, бе поканена на среща от обаятелният иконом на съседното имение - Леонард Ферлист. Радвах се за нея - можеше свободно да изразява привличането си, без да бъде обсъждана, докато при нас бе по-различно - не можеш наляво и надясно да обясняваш колко много харесваш някого без да станеш обект на пресата, много, много слухове и интересни погледи.