Приковани - книга първа от поредицата - Леден свят

Пролог

Светът се промени. Годината е 2137. И нищо вече не е както е било преди. Ние, хората сами, причинихме собствената си смърт. Мечтаехме да изобретим летящи коли, да намерим лечения за всички болести. Да създадем безсмъртието и вечната младост. Но какво направихме? Прекалихме и закопахме земята си. Разрушихме бъдещето си.
С напредването на технологиите, нарасна и замърсяването. Постепенно природните бедствия покориха света. Италия, Япония и Великобритания просто изчезнаха от картата, бяха потопени. Африка се сблъска с Азия. Изобщо земята започна да се регенерира, убивайки ни.
Тези чиито предци оцеляха, успяха да запазят живота на планетата. Но всичко вече бе коренно променено. Изчезнаха телефоните, телевизията, постепенно и храната.
С времето нещата на места се оправиха, но това бяха само малки окръзи от големите градове.
Тук, в България, положението не беше чак толкова критично, но въпреки това, страданието се срещаше по улиците. Мнозина продължаваха да умират от глад, а в същото време се множаха като хлебарки. Превръщаха се в бандити и крадци. И за всичко това отново бе виновна властта. Винаги имаше някаква власт, която причиняваше всички беди.
Заради нарастващото население и недостига на храна, властта измислиха – Аурора Оратио – Молитвата на Аурора. Най – неочакваната игра. Безмилостна и жестока. Сварваща всеки неподготвен. Правилата на всяка отделна игра се разбираха в последствие и имаха навика да се променят.
Целта на играта бе да отдели слабите от силните. Победителите бяха всички успели да се справят, но имаше един главен, който получаваше амнистия и занапред го очакваше добър живот, за него и неговото семейство.
За щастие аз бях родена в такова семейство. Знаех какво е телефон, телевизор, имах ги. Висшето общество имаше екстри. Топла вода и хубава храна.  Не просто къща, а имение. Но аз нямах това, защото го бях спечелила. Не, вината бе на баща ми. Той притежаваше фирмата отговаряща за чистия въздух. Без него нямаше да има какъвто и да е живот.
Условията бяха критични. След големите катаклизми през 2093 година, на земята настъпи ледников период. Цареше вечна зима. Слънцето се подаваше, но за кратко. Дните бяха къси и ветровити. Снегът не се топеше. Но поне висшето общество бе измислило нов  модерен превоз – наричахме ги плъзгачи. Представляваха нещо като кола и едновременно шейна. В богатото общество пътищата бяха изчистени и гладки. Освен с плъзгачи, можехме да се придвижваме и с кънки. Никоя фигуристка от миналото не можеше да ни надмине. Освен, че карахме, ние можехме и просто да ходим с тях. Да се катерим по изкуствените дървета, създадени да напомнят на хората за миналото.
Истината бе, че се страхувах от външния свят. От хората които живееха извън обетованите части. Единственото място, на което можеше да засека такива хора бе центъра на Пловдив, но там ходех само с охраната си. Майка ми настояваше така. Но понякога с най – добрата ми приятелка Глория се измъквахме от обетованата земя, бих го нарекла любопитство. Но това любопитство ми костваше много, а на Глория още повече.
Впрочем името ми е – Анастасия Петрова, но ме наричаха Ан, Ана, Сиси, Сия и много други, но името ми от тогава не ме вълнува вече. Аз започнах нещо, нещо, което малко или много обърка още повече света. Нещо, което помогна на някои и навреди на други. Нещо с което все още се гордея.