Нюансите на Смъртта

「 Първа Глава 」

     Пронизителното скърцане на входната врата изпълни приглушения коридор на малката, двуетажна къща. Рейлин можеше да се закълне, че нито един път от множеството ѝ среднощни промъквания тази врата не беше издавала и звук, затова пък точно днес бе решила да компенсира, като осведоми цялата къща за завръщането на младото момиче. Точно тази вечер, в която Рейлин трябваше отдавна да спи дълбоко, за да може на сутринта да е, както майка ѝ се изразяваше, "свежа и разцъфнала, като омайна роза". Изключително неуместно сравнение, мислеше си Рей.

     Очите ѝ започнаха да се приспособяват към непрогледния мрак, царящ в помещението. Беше се заковала на две крачки от прага, като не смееше да помръдне, докато не се увереше, че никой от семейството ѝ не се беше събудил. Най - вече се ослушваше за тежките стъпки на майки си, чиито писъци при вида на окаляната ѝ дъщеря, прибираща се в късните часове на нощта, щяха да събудят не само всички в къщата, но и половината в съседство.

     Тъкмо да си отдъхне, че навярно никой не я бе разкрил и вече можеше спокойно да се качи в тясната си стаичка на втория етаж, когато топла бяла светлина прогони мрака и краткотрайно заслепи Рейлин.

     — В името на Цветовете, какво по д... – изруга тя, като вдигна голата си ръка към източника на мъчението.

     — Рейлин, проклет да съм, какви ги вършиш?!

     Младото момиче бавно отпусна бледата си ръка, разкривайки слабия, но внушителен на ръст, силует на баща си, чието лице бе разкривено в ядосана гримаса. В ръцете си стискаше дълга, метална тръба, която Рейлин разбра, че беше предвидена за евентуални крадци и неканени гости. "Поне майка не се беше събудила, иначе досега да ме е завлякла за ухото в банята, крещейки как от мен няма да стане истинска дама", успокои се тя, като се опита да си предаде възможно най - безгрижно изражение.

     — Вратата трябва да се смаже, знаеш ли?

     — Не смяташ ли, че в момента не ми е до саркастичните ти коментари? – чертите на мъжа започнаха да стават все по - отчетливи. Рейлин вече можеше да различи острите му скули, правия му нос и устните, свити в права линия. Не, баща ѝ не беше ядосан. По - скоро беше... разочарован? – Или искаш да събудя майка ти, за да може лично да ѝ обясниш как стигна до извода, че вратата трябва да се смаже?