Приключения в Wattpad

2. Една Недобре Измислена История Или Още: Как Да Си Новобранец

02.07.2017
Клишетаун беше изключително... Как да кажа... "Любопитно" място. Фенките (така се казват работещите в най-голямата фирма тук - FanZone ®) започнаха да ме "шипват" с Хари Стайлс, което ме накара да се замисля над въпроса какво, за бога, искат от мен. Не стига, че този човек не спря да ме преследва, пък и искат едва ли не да имаме деца, също толкова мазни като него. Пфффт... Как ли пък не! Аз и този човек - по-скоро бих била гадже с коза.
Размишлявайки над случилото се, записах всичко в дневника си (сиреч тук). Баничка ожесточено дъвчеше един клон, който едвам ме я събори. Бях щастлива, че беше с мен! Иначе досега да съм попаднала в лудницата.
След като приключих с писането затворих дневника и се разрових в лилавата ми раница (като на Дора Изследователката) за картата. (КАРТАТА, КАРТАТА, КАРТАТА, ДА! хд)
Какво ли следваше по пътя?
Не знам
Това беше като онези въпроси на Ники Кънчев за 1000 лева - мислиш си, че е елементарно да отговориш... И бам... Използваш всички жокери още в началото, защото не можеш аджеба да се сетиш.
След като разгърнах оръфаната отвсякъде карта, зърнах едно място близо до входа към Wattpad. Да, това място има вход, наречен "Регистрация". Незнайно защо ми искаха имейл-адреса, години и т.н... Това да не беше, когато умреш да доставят имейл на родителите ти с кратките думи:

Уважаеми родители на Цвета,
Искаме да ви оведомим, че вашата дъщеря почина след нападение от известен поп изпълнител на 1ви юни 2017 година. Моля, не замесвайте Wattpad в съдебни дела, а се обърнете съответно към отдел "оплаквания". Няма конкретен адрес!
С уважение,
Wattpad

Ако майка ми и баща ми можеха да четат мисли, със сигурност в момента щях да си стоя в училище и да зяпам тавана в някой "изключително интересен" час по биология, където ни разказват за половата система на мъжа и жената...
Звучи прекрасно!
Както и да е... Мястото се казваше "School for the new authors in Wattpad" или още СФНАУ.
Звучеше примамливо и затова потеглих натам.
Малко ме притесняваше името. Не за друго, а защото в самото наименование думата "New" и "school" не вървяха добре заедно. Нещо ме гризеше отвътре... Но реших просто да мисля позитивно. Може и да са добри деца. Ще си поприказваме, ще ме насочат към главния център... Едни такива неща. Да си нов не винаги значи нещо лошо!
Нали?!
По пътя реших все пак да звънна на майка ми. Нали ги знаете родителите? Винаги се притесняват за децата си. Аз сигурно ще съм същата.
Оведомих я, че съм добре, че не съм мъртва и че Баничка още е с мен. Тя толкова се зарадва да ме чуе. Бях й казала, че заминавам преди месец и първоначално не ме пусна, защото... Ами, и аз не знам. Но после се смили и аз тръгнах. Разбира се, пропусках материал в училище, но щях да наваксам. А и ми омръзна госпожата по литература да ми натъртва колко не внимавам. Извинете, че не ми се слуша, че възглавниците в "По жицата" Били черни, защото олицетворявали настроението в творбата. А какво щеше да стане, ако бяха жълти на червени квадрати? Сигурно ще олицетворяват единственото, което влиза в главата ми в тези часове - нищо, казано от преподавателката ми. И все пак по някаква голяма случайност бях отличник, не че се хваля.
Докато си мислех за всичко това не усетих как съм стигнала до училището.
То на пръв поглед не беше нищо особено - обикновена бяла сграда на 3 етажа, с предпазени от решетки прозорци. Навън стояха деца, пишещи нещо на телефоните си. Това сигурно бяха бъдещите писатели. Реших да надникна в телефона на едно момиченце. История й се казваше "Бад боя ми е много бад". Хм... Това ми звучеше като нещо вече писано. А и фактът, че детето приличаше на не повече от 12 години, допълнително ме обърка. Реших да му задам няколко въпроса.
- Здравей детенце! Как се казваш?
- Поли!
- Какво пишеш, Поли?
- История за Ема Спаркс, влюбена в най-популярното момче в училището й. Той обаче е бадбой и иска да я... Сещаш се...
- Чакай... Какво?
- Ще стане хит. Все пак е нещо оригинално - погледна ме тя.
Да бе, оригинално колкото чанта на Луй Витон, произведена в Китай.
- Мож.. Може ли да видя написаното?
- Разбира се!
Погледнах към екрана и зачетох:
Събудих се и се оправих. Отидох до училище и се срещнах с бадбоя. Той ме блъсна в едно шкафче и ме захапа за устата. Толкова го обичах! Беше толкова бад! Но дали бях за него? Незнам (хора, да ви кажа - НЕ ЗНАМ СЕ ПИШЕ ПООТДЕЛНО! ВРЕМЕ Е ДА СПРЕТЕ ДА ГО БЪРКАТЕ ЕГАТИИИ!)
Гледах умно сигурно 10 минути.
- Е? - попита ме накрая Поли.
- Ааамииии... Не е зле - отговорих аз. Всъщност беше клише отвсякъде. Не разбирам защо на някои им харесват такива истории! Защо продължават да се копират като българските поп изпълнителки?
- Супер! Публикувам...
- Недей! - спрях я преди да направи тази грешка.
- Защо?
- Амиии... - тръгнах да мисля отговор- Имаш... Пунктуационна грешка и ще те хейтят в коментарите.
- Имаш право... Мерси! - благодари ми тя.
- За нищо! - казах аз и влязох в училищната сграда.
По пътя си видях половин дузина момичета, забили погледи в мобилните си устройства. Надзърнах. К-поп истории. Хари Стайлс истории. Блогове. Мемета. Нищо невиждано досега. Ако съдех и по малкото текст, който видях, беше пълно с грешки, които накараха очите ми да кървят... Не, не буквално. Разбирам да направиш по невнимание една грешка, но... Това, което видях беше кошмар! ЗА БОГА, ВИДЯХ ИСТОРИЯ НА ШЛЬОКАВИЦА! Обземаше ме параноичен страх. Като нов изследовятел на дебрите на Wattpad се срамувах от моето обкръжение.
Накрая просто притворих вратата на един ученически кабинет. Учителката, изглежда, беше заспала. Децата не и пречеха с нищо и тя спокойно си лежеше върху мекицата, скужеща й повече за възглавница, отколкото за следобедна закуска. Черната й коса се разпиляваше по бюрото й, а от устата й течаха лиги. Реших да спра да гледам натам.
За сметка на това, учениците бяха по-развълнувани и от човек, спечелил от лотарията 2 000 000 лева. Шумът, обаче спря щом прекрачих прага. Всички 20-30 погледа се впиха в мен многозначително.
- Ъъъм... - объркано ги погледнах аз - Здравейте деца.
- Кви деца уеее... На 11 сме! - извика едно от малкото момчета в стаята. Всички останали закимаха одобрително.
- Чакайте малко... Тук, в това училище, всички ли сте на 11?
- Не, Данчо ей там - посочи едно русоляво момиче, сплетено на две плитки, към тъмнокосото момче на най- задния чин - той е на 14! Повтаря.
- Как може в това училище да се повтаря?
- Ем с мерак... Кат му дадоха да пише за БТС той отказа и учителката по к-поп го остави в 4ти клас.
- Ясно... Може ли да ви задам няколко въпроса?
- Питай, секси - едно момче с кафява гелосана коса ми намигна.
- Дребен! Я си ме нарекъл секси, я съм те ритнала в тъпото изражение.
Момчето спря да се усмихва и сведе поглед надолу.
- Така - продължих аз - Какво изучавате тук.
- Как да дразним хората до краен предел. Нали вече така се става феймъс? - каза едно синеоко момиче с дълга червена коса.
- Вие затова ли сте тук? - попитах аз.
- Да! - отговориха всички в хор.
- Е че има ли друга причина? - попита някой от по-задните редици.
- Ами... Не сте ли тук, за да създавате нови светове, за да творите, да пишете нещо необичайно, нещо ново, да се забавлявате, заедно с други хора, да завръзвате нови приятелства...
Всички в стаята се засмяха... Даже май и учителката.
- Виж к'во ся, бабо - това обръщение ме обиди - последвай ни и няма да те подгоним!
- Какво по...
- ПОСЛЕДВАЙ НИ! ПОСЛЕДВАЙ НИ!
Сърцето ми се разтуптя по-силно отвсякога. Тези хора зомбита ли бяха? Реших да не проверявам, а просто побегнах.
Тази планина сякаш си мечтаеше да ме види как тичам. Първо от Хари, а сега - от ученици, луди за последователи. Коридорите бяха по-оплетени и от любовните триъгълници в испански сериал. Тръгнах по най-десния и се озова на Т - образно разклонение. В ляво чувах слабо "Последвай ни!", " Лайк фор лайк?", "Прочети историите ми!", а от другия - нищо. Избрах него, а отзад зомбитата ми дишаха прахта. Най-накрая да съществуват по-бавни хора от мен!
Видях изхода. Бях толкова близо до целта си, а именно - портата на училището. Но, разбира се, пред него имаше около 100 писатели-зомбита. Как иначе?! Що да не?!
Щях да си умра сред тълпа от бесни новобранци. Не е най- героичната смърт, която си представях. По-скоро си мислех за край на света или нещо такова. Все пак едно 90% от изследователите в "Залата на славата" са умрели по геройски начин. Виждах снимката си сред тези на останалите, а отдолу скромния надпис:
Цвета (2000-2017)
Падна под сган новобранци, молещи я за последователи.
Звучеше абсурдно както и да го кажеш.
Учениците бавно се приближаваха. Край. Това беше. И Баничка я нямаше. Щях да си отида.

АБЕ НАЛИ ЗНАЕТЕ, ЧЕ СЕ НАМИРАМЕ В WATTPAD? Никога не си отиваш ей така.
Отнякъде се появи момче, което с карате умения повали всички. Чу се напрегнат саундтрак. Всички зомбита бяха на земята и държаха коремите си.
Очаквах момчето да се издигне на пиедестал, носещ лавров венец и меч в ръка... Не ме винете! На тази планина обикновено това става.
Всъщност момчето държеше кучето ми и едно импровизирано нонджаго, направено от пластмасови шишета, а на главата си имаше само клон. Не знам как беше попаднал там.
- Заповядай - каза той и ми подаде кучето. Сините му очи се впиха в бедното животно - много хапе.
- От стрес е - казах аз - А ти кой си?
- Никола! Ти?
- Цвета и не мога да повярвам, че най-накрая срещам човек с нормално име.
- Дойдох тук преди 6 месеца. Не съм местен - отвърна той. - Ще ти разказвам по пътя, а сега нека се махнем от това ужасно място!

Хей, хей!
Как сте, драги читатели? От много време не бях писала тук и реших най-накрая да се стегна и да напиша тази глава. Какво си мислите, че ще се случи между наша мила Цвета и Никола? Кой е той изобщо? Какво ли ще се случи с тях по пътя към следващата им дестинация?
Казвайте долу в коментарите! 💖