Пак същия сън.
Малка прашна стая. Главата ми почти опира тавана. Въздухът е застоял. Тежката миризма на мухъл ме задушава. Лампата едва, едва свети. Както всичко тук, и тя е на ръба да погине. Скърцането на малката врата разкъсва погребалната тишина.
Викат ме. Чувам шепота им.
Въздъхвам.
Защо?
Защо пак съм тук? Какво се иска от мен?
Коленича и се провирам през вратата. Пропадам в тунел от кадифе. Цвят бордо. Отпускам се и политам в мрачните му дълбини.
Пропадам надолу....
надолу...
Без спир.
Косите ми се веят около мен. Вихрушката ме оглушава. Полета ме опиянява. Разпервам ръце и си представям, че съм пламенна птица. Усещам топлината на огнените ми криле.
Силата им.
Желанието им да ме отнесат далеч.
А след това.....
Сблъсъкът.
Разрушителен...
Опустошителен....
Илюзията на крилата ми изчезва.
Въздухът напуска дробовете ми със зловещ хрип.
Лежа като счупена порцеланова кукла. Частите ми - разпилени по безмилостния под.
Този път имам ли сили да стана?
Имам ли избор изобщо....
Отмествам кадифената завеса. Озовавам се в сумрачна кръгла стая. Стените ѝ... Хиляди огледала. Стари и захабени.
Безбройни.
Навсякъде огледала.
Спирам в средата.
Нищо не се е променило.
Всяко огледало показва дребно русокосо момиче. Всяка е различно еднаква.
Гледам ги.
А те - мен.
Всяка ме гледа с неживите си очи.
Всеки път един и същи въпрос.
- Кои сте вие?
- Ние сме теб- с кикот отвръщат безброй гласове. Сякаш ми се подиграват.
Невежа съм.
Заблудена.
Лутаща се.
Чакам.
Пода трябва да пропадне. Да падна в ледената вода. Да изпълни измъчения ми гръден кош и точно преди да се удавя да се събудя в топлото легло.
Но това не се случва.
Нещо не е наред.
Съня се променя.
Всички огледала избухват в смях. Гръмък. Оглушителен. Нездрав.
Неспокойно се оглеждам за изход. Но няма такъв.
Само огледала.
Навсякъде.
Тогава я забелязвам.
Момичето... Не.. Момиченце. Погледът ѝ е сведен. От бузите ѝ капят сълзи. Облечена в бялата рокля. Онази с петната от диня. Косата ѝ е почти бяла и стига до кръста ѝ.
Приближавам се до нейното огледало. Протягам треперещата си ръка и докосвам хладната повърхност.
Разнася се кристален пукот. Порой от стъклени сълзи връхлита пода.
Остава само нейното огледало. Очите ѝ срещат моите.
Но тя е променена.
Очите ѝ трябва да са зелени. Но не са. Черни са. Неестествени. Косата ѝ потъмнява. Става по-висока. По-бледа. По-болнава.
Гледам... Себе си.
Изкривена моя версия.
Ръката ѝ минава през огледалото и сплита пръсти с моите. Опитвам се да издърпам ръката си, но тя ме държи здраво. Върховете на пръстите ми почерняват.
От устните ѝ се отронва име, което се изплъзва между реалността на огледалото и въздуха.
Огледалото се чупи.
