Струва си да се бориш

3глава

Ел
Няколко дни по-късно, Реджина се обажда по интеркома в офиса ми, за да ми
каже, че Уилям и господин Хънтър са тук за срещата си в единадесет часа. Разбира се,
той е подранил с петнадесет минути, а аз… аз закъснявам. Правя всичко възможно да
приключа по-бързо със случая, по който работя. Осъзнавам, че напоследък се
възползвам от Уилям, почти предизвиквайки го да изобличи лъжите и закъсненията ми.
Но той не го прави. Не би споменал, че ме хвана в поредната лъжа онази вечер, когато
му казах, че трябва да бъда на работа рано, и не съм сигурна дали е понеже не го е
грижа или наистина е толкова любезен.
- Благодаря ти, Реджина, моля те, ще ги заведеш ли до конферентната зала вместо
мен и им кажи, че идвам след няколко минути. – Включих се по интеркома в отговор.
- Разбира се, Ел. – Джиджи ми отговаря с гласа си на секси котенце, определено не
Реджина. Усмихвам се, чудейки се дали ме информира, че не се радват от това, че ги
карам да чакат и тя ще ги укроти, или може би господин Хънтър е добре изглеждащ по-
възрастен мъж, който кара Джиджи да се прояви.
Само няколко минути е след уречения час, когато влизам в конферентната зала,
което за мен е рано. Всъщност съм доволна от себе си, задето съм на време. Уилям и
клиентът му стават едновременно, когато влизам, и по някаква причина получавам
внезапния порив да им козирувам. Ръцете ми са пълни с кафето ми, бележници,
мобилен телефон и лаптоп. Дори не вдигам поглед към мъжа, докато не подреждам
купчината си върху масата в конферентната зала.
Реджина влиза в стаята и измърква:
- Мога ли да ви предложа кафе, господа? – Няма следа от Реджина, все още е в
режим Джиджи.
Вдигам поглед към Уилям, почти очаквайки да го видя намръщен задето Джиджи
преиграва, но той ми се усмихва по обичайния си дружелюбен начин.
- Ел, това е Никълъс Хънтър. – Уилям прави жест към мъжа, стоящ до него.
Най-накрая поглеждам към мъжа до Уилям и съм изненадана от онова, което
откривам. Мъжът ме оставя без дъх. По всяка вероятност това е най-красивият мъж,
когото съм виждала. Уилям, който седи точно до него, също изглежда добре, но този
мъж е всичко, което Уилям не е. Загоряла кожа, дълбоки зелени очи, непокорна тъмна
коса и изсечена челюст съставят мъжа, който ми протяга ръка.
- Нико, никой не ми казва Никълъс, освен този тип – Нико посочва Уилям с палец,
– майка ми и свещеника. – Протяга се през масата и ми подава голямата си ръка. Моята
малка сякаш се изгубва в неговата и усещането е сякаш се здрависвам с човек, надянал
бейзболна ръкавица. Ръкостискането му е здраво и топло, а той ме гледа право в очите,
докато говори, с леко наперена усмивка на лице. Усещам топлината от сключените ни
ръце да се разпростира през тялото ми и част от мен потреперва, когато топлината си
проправя път до най-интимните ми части.
Нико. Сексапилното име подхожда на сексапилния мъж. Не ми убягва, че Уилям
сигурно го убива да го нарече Нико, знаейки, че има подръка такова подходящо
официално име. Но смятам, че Нико подхожда на мъжа пред мен много повече от
Никълъс. Зяпам го, но не само защото е напълно великолепен, чувствам, че го познавам
от някъде. Дори името ми е познато, Нико Хънтър. Сигурна съм, че го познавам от
някъде, но срещата бе уговорена с Никълъс Хънтър, а това име не ми подсказваше
нищо.
- Ел? – Уилям привлича вниманието ми отново върху себе си. Надявам се да не
съм се взирала прекалено дълго. И дали устата ми виси отворена? Това би било направо
грубо.- Никълъс, ъммм, Нико, е подписал договор, който иска да прекрати. Моята фирма
го погледна и за нас изглежда железен от законова гледна точка, но мислехме, че може
да му приложиш случая с Уейланд.
Интересно. Уейланд беше случай, върху който писах дисертация през последната
си година в юридическия факултет, която пък беше публикувана. Голяма работа беше
за един студент да бъда публикуван, така че не съм изненадана, че Уилям е запомнил
случая. Отнасяше се за атлет, който имаше подписан тригодишен договор с компания,
която продавала енергийни напитки, когато подписал договора, но после се сляла с
друга компания. Другата компания произвеждала напитка, която била рекламирана
като такава, с която да се маскира употребата на допинг. Уейланд не искаше да бъде
асоцииран с компания, предлагаща прикриването на допинга при тестване. За нещастие
договорът му беше непоклатим. Но с находчив ход на адвоката му, вместо да твърдят,
че някой от термините в договора е невалиден, в който случай щеше да изгуби, те
повдигнали дело на базата на нарушение на моралната клауза на договора.
Значи Нико е някакъв атлет? Това не е изненадващо предвид външния му вид. Той
е едър мъж и мога да кажа, че е в добра форма, дори през покриващия тялото му
костюм.
- Защо не ми разкажеш за какво става въпрос, Нико?
По някаква причина нямам търпение да чуя историята му. Не е само заради
предстоящия случай, любопитна съм кой е мъжът пред мен.
Нико започва като ми разказва, че се занимава със смесени бойни изкуства*
. Не
знам какво точно представлява това, но предполагам, че има предвид някакъв вид
карате експерт. Докато говори, аз се опитвам да си водя някакви бележки, но се
усещам, че го зяпам, неспособна да прехвърля погледа си върху листа, за да пиша.
Когато говори, той ме гледа право в очите и това прави още по-трудно откъсването на
погледа ми. Забравила съм, че Уилям седи точно до мен. В стаята няма никой друг
освен мен и мъжа с дълбоките зелени очи, който не спира да изсмуква енергията от
тялото ми.
Реджина влиза в стаята с кафета за гостите ни и съм благодарна за прекъсването,
когато Нико прехвърля вниманието си върху Реджина, за да й благодари. Когато Нико
връща вниманието си обратно към мен, аз хвърлям поглед на Реджина, която гледа
назад от мястото си до вратата, после прехвърля поглед между мен и Нико и размърдва
вежди многозначително. Преструвам се, че кашлям, за да прикрия усмивката си с ръка
и Уилям ми подава водата си. Винаги джентълмен.
Нико продължава от там, до където е стигнал, а аз се възползвам от възможността
да огледам лицето му по-добре, преди отново да е приковал погледа ми със своя.
Забелязвам малък, заздравял белег над лявото му око и още един по-дълъг върху
дясната му буза. Избледнели са, сякаш са там от години, но загорялата му кожа
подчертава по-светлия нюанс на белезите, карайки ги да изпъкват повече, отколкото
биха били иначе. Белезите караха лицето му да изглежда още по-сурово и някак
подчертаваха мъжествеността на изсечената му челюст. Лицето принадлежи на силен
мъж, от който не можех да сваля очи по някаква причина.
Уилям заговаря, когато Нико приключва и гласът му най-накрая ме кара да си
спомня, че и той е в стаята. Надявам се да не съм точила лиги, докато клиентът му е
говорил. Опитвам се да се фокусирам върху Уилям, докато говори, но очите ми
продължават да се връщат към Нико, който ме хваща всеки път. Всеки път зървам
съвсем леко трепване в ъгълчето на устата на Нико, тайно признавайки, че съм била
заловена.

* ММА - mixed marital arts – смесени бойни изкуства
Уилям успява да отвлече вниманието ми като ме въвлича в разговор за начина, по
който може да се приложи случаят на Уейланд. Нико иска да прекрати подписания си
договор, защото производителят използва детски труд. Фактът, че този мъж е готов да
пожертва мултимилионен договор за такава благородна постъпка, за мен го прави още
по-секси.
След почти час, Уилям поглежда часовника си и започва да си събира нещата.
Нико ме пита за мнението ми по случая и му казвам, че имам нужда от копие на
договора и известно време, за да направя малко проучване на компанията, преди да дам
компетентно мнение.
Уилям кимва и се изправя:
- Остава ли уговорката ни за четвъртък, може би тогава ще можем да обсъдим по-
подробно?
- Ъмм, да. – Улавям Нико да прехвърля поглед помежду ни. Мисля, че наблюдава
взаимоотношенията ни.
Нико отново се здрависва с мен и сърдечният ми ритъм се ускорява от простия
допир. Той не пуска ръката ми веднага. Вместо това използва другата си ръка, за да
посочи между двама ни с Уилям и пита:
- Двамата двойка ли сте?
Отговарям с “не” в същия момент, в който Уилям отговаря “да”. Поглеждам към
Уилям и после към Нико, който все още държи ръката ми, и мисля, че улових блясък в
очите му, който подхождаше на самодоволната му усмивка. Развеселен е от отговора ни
и не го виня. Най-накрая освобождава ръката ми и откривам, че съм странно
разочарована, че вече не ме докосва.
Обръщам се към Уилям и откривам, че той все още гледа мястото, където ръката
ми бе сключена с тази на Нико. По лицето му се чете противоречие и объркване, а аз се
чувствам зле заради неуважението, което току-що проявих към него. Той ми заговаря с
тих глас:
- Ще те видя в четвъртък?
Кимам, мислейки, че е най-добре да проведем насаме какъвто и разговор да ни
чака. Заставам до бюрото на Реджина, когато двамата мъже излизат през вратата. Нико
поглежда назад в последната секунда и ми се усмихва. Уилям никога не се обръща.
* * *
Мятам се и се въртя цяла нощ, неспособна да изкарам от главата си образа на
Нико Хънтър. Мъжът е адски секси и ме тревожи това, че не мога да контролирам
мислите си. Чувствам се така, сякаш съм заспала едва преди десет минути, когато се
събуждам от музиката, звучаща от алармата на телефона ми. Завличам полузаспалото
си тяло под душа и оставям студената вода да се излива отгоре ми, в опит да се събудя.
След няколко минути самопричинено мъчение, нагласям температурата на водата и
затварям очи, за да се отпусна от топлината. Тогава се сещам. Очите ми се отварят
рязко, опитвайки се да разкарат картината, която се появи без предупреждение от мрака
на спомените ми.
Нико Хънтър. Нико “Свалячът” Хънтър. Бях там в нощта, когато уби човек. Беше
единственият боен мач, на който някога съм ходила. И сега всичко се връща. Спомнях
си боя като бой в клетка, но сега като се замисля, бяха го нарекли ММА, смесени бойни
изкуства.
Вторият ми баща е пенсиониран полицай. Понякога работи като охрана на
спортни събития, много пенсионирани ченгета го правят. Бяха му дали два билета за
голям мач от шампионата по ММА и той ми ги предложи. Обикновено не бих отишла, имайки предвид миналото ми и това да гледам как хората се смилат от бой, дори и да е
по взаимно съгласие. Но малкият ми брат Макс е голям фен на този спорт и аз се
прецаках да го заведа. Просто не мога да отказвам на развълнувано единадесетгодишно
момче, който моментално забрави, че трябваше да се държи спокойно и скачаше
нагоре-надолу, както когато беше на четири.
Боят не продължи дълго, два рунда. Спомням си го ясно. Вероятно беше по-малко
от десет минути общо. Тържествената част преди боя продължи с час повече от самия
бой. Местата ни бяха добри, само на около 10 реда от центъра на ринга. Спомням си, че
трепвах всеки път, когато някой от тях нанесеше удар, макар да не можех да извърна
поглед. Затварям очи и гледам моментално повторение на онези последни секунди.
Много хора смятат, че притежаването на фотографска памет е благословия, но в моя
случай е проклятие. Да, помня много фигури и думи, но също така помня и всички
лоши неща, които предпочитам да забравя.
Сякаш съм заредила видео и съм натиснала копчето за включване точно на онези
последни секунди. Виждам как Нико нанася удара, а после гледам на забавен каданс
как главата на опонента му се отмята настрани със силата на десет мъже. Той пада на
пода, главата му клюмва преди още да е ударила тепиха. Крещящата тълпа замлъква и
медицинския екип се втурва в клетката секунди след случилото се.
Колкото и да е ужасно, не това, че го виждам да се разиграва в ума ми, ме
преследва. А безмълвното падане на колене на боеца, когато осъзнава, че мъжът повече
няма да се изправи. Той е съсипан. Не мога са сваля поглед от лицето му, докато го
гледам как се разбива на милиони малки парченца. Би трябвало да изпитвам съжаление
за мъжа, който току-що е изгубил живота си, но дори не поглеждам към него.
Съсредоточена съм върху мъжа, който никога повече няма да бъде същия. Никога. Знам
го. Чувствам се свързана с него в застинал момент от времето.
В ума ми е по пладне и сянката на миналото ми е два пъти по-голяма от мен.
Надвесена е над мен. Не мога да избягам.