pygmalion.

ᴾᴬᴿᵀ ᴼᴺᴱ

Техьонг сложи ръце на хълбоците си, поглеждайки преценяващо от горе до долу блокът бял мрамор пред себе си. Погледът на сивокосото момче беше смесица от объркване, досада и съжаление. Съжаление, че се беше съгласил да издяла статуя за галерията на най-добрия си приятел, а именно Парк Джимин.

Те си припечелваше доста добре дори само от картините си. Джимин обаче беше нахлул в дома му в шест сутринта, само за да му каже, че иска нещо различно от него този път. Нещо... уникално. Техьонг тогава, разбира се рисуваше, затова с нахлуването си, Джимин си спечели едва ли не пробити тъпанчета заради женствения писък изтръгнал се от гърлото на хьонга му и четене на конско, относно това как не бива да влизаш в дома на някого посред нощ, защото наистина могат или да те тикнат на топло в затвора, или да бъдеш ударен по главата с тигана, каквато именно беше и реакцията от страна на Те.

"Ама... хьонг... то вече часът е шест." - беше казал тогава Джимин невинно, почесвайки тила си в знак, че съжалява. Защо Техьонг го изслуша, а не го изгони? Защото Джимин го познаваше прекалено добре и знаеше как да го подкупи, а именно с единствената и неповторима любов на Те - кафето.

Двете момчета бяха седнали в стаята на по-голямото, която едновременно му служеше и за ателие. Въпреки, че Те печелеше доста никога не би си и помислил да си купи по-голямо жилище, защото това, в което живееше беше единственото нещо, останало му от вече покойната му майка. Когато Техьонг чу предложението на Джимин едва не се задави с кафето си.

Скулптура. И то не друга, а човешка. Как щеше да я издяла? Той никога преди не се беше опитвал да се отличи в тази сфера на изкуството. Майка му все му обясняваше: "Взимаш длетото, след това чука. Не са ти нужни пропорциите на тялото, Техьонг. Нито пък припряност за този занаят. Изисква се търпение и огромни усилия, както и въображение. Не бива да се прибързва с нито едно действие. За да създадеш перфектната за теб скулптура е нужно да работят не само очите и умът ти, но и сърцето ти. То ще напътства ръцете ти, държащи пособията. От теб само се иска да не заспиваш, нали момчето ми?"

Техьонг се усмихна на късчето скъп спомен от майка си. Тя толкова неописуемо много му липсваше.. Позволи си да си я препомни за още един кратък миг, след което въздъхна шумно и завърза работната престилка на кръста си.