С аромат на боя

Шеста глава

На сутринта се събудих на креслото в кабинета ми. Бях заспал в много неодобна поза и цялото ми тялото ме болеше, обаче сърцето най-много ме болеше. Още не знаех какво се случва. Станах  от креслото и се протегнах. Исках да забравя всичко станало. Изведнъж телефона ми иззвъня. Беше Розов цвят. Отговорих.

- Дани, здравей! Искам да знаеш, че...

- Съжалявам, обаче сега не съм в състояние да говоря. Ще ти се обадя по-късно.

- Е тогава доч...- и й затворих телефона.

 Огледах се около себе си. Разхвърляни листи, химикали, компютърът ми беше на земята. Не знаех какво се беше случило снощи в офиса ми. Започнах да подреждам

Главата ме много ме болеше. Явно се бях напил от мъка и имах тежък махмурлук. Още бях облечен с костюма си. Нямах други дрехи. И тогава се сетих за багажа в апартамемта на Стейси. Сигурно ги беше изхсърлила, но отидох до там.
Щом почуках на вратата тя ми отвори.
- Какво праевиш тук Дани? Нали ти казах да се разкараш.- сърдито ми каза тя.
- Виж Стейси, не съм дошъл тук, заради теб. Дошъл съм за багажа си.
- Хубаво. Тъкмо се канех да го изхвърля. Ела.
Влязох вътре. Видях, че нашите общи снимки ги нямаше. Всички мои вещи също. На големия кожен диван седеше моя куфар. Беше толкова препълнен, че щеше да се пръсне.
- Не можех повече да търпя твоите вещи тук, затова ги събрах в този куфар.- каза ми тя.- Мисля, че съм събрала всичко- дрехи, книги, музикални дискове, дори и статуетки. Ако съм забравила нещо няма да се връщаш. Разбра ли? 

 - Щом казваш- отговорих й.- Това означава довиждане Стейси. Дано да не се виждаме повече за такива моменти.

Изведнъж от стаята на спалнята се показа мускулест мъж само по боксерки.

- Мила... о извинявай не знаех, че си имаш гости.

- Зак, това е Дани. Моя... бивш.

 - Приятно ми е Дани. Е аз няма да ви преча. Чао.

 Хванах дръжката на куфара. Излязох през вратата и я затворих. Може би за последен път.

Оставих куфара си в колата. Тръгнах към галерията.

Щом отидох в галерията, тя беше отворена. Погледнах часовника на колата. Единадесет и петнадесет. Влязох вътре. Преминах през коридора към офиса си. Тогава секретарката ми Мелиса ме догони.

- Господин Гордън имате посетител. Чака Ви в кабинета.- каза ми тя.

- Благодаря, Мелиса. Кой е? Мислех, че нямам срещи днес.

- Каза, че трябва да се видите. Каза, че е спешно.

- Щом казваш.

Когато влязох видях много познато момче, обаче не знаех откъде.