Psycho

I.

Живея в центъра на малък град. Оглеждам всеки, докато крача по заледените улици. Презрамката на чантата ми е прекалено дълга и ми пречи да ходя, но съм заета да изучавам хората. Нямам време да се занимавам с излишни тревоги. Погледът ми попада на млада двойка - може би първа година в гимназията - момчето гледа със страхопочитание, докато момичето приглажда изрусената си коса. Не ми е нужно второ мнение, за да схвана картинката: той я обича с цялото си сърце, всяка вечер й подарява нов скъп подарък, докато тя раздава от скромния си речник на други момчета. В момента му е сърдита, може би е помогнал на някое момиче да изкачи стълбите, понеже е инвалид, а тя не понася да се докосват до нейното, въпреки че се раздава като стока при разпродажба на половин цена.
Пред очите ми преминава аутсайдера. Това бе обикновено момче, което боядиса косата си в гарвановочерно, постоянно се облича в траурни цветове и слуша депресираща музика. Коренът на проблема му е в семейството - втори баща с малко момиченце, при което отиват и без това малкото финансови средства. Той не иска много, само китара и от онези перца, на които да гравира символа си, но и двете са прекалено скъпи. Единствения му избор е да гладува по цял ден, за да събере пари да си плати сметката и да купи още черна боя.
От другата страна на улицата стои вечноусмихнатото момиче, което в момента се е втренчило в мен. Белите й зъби се подават изпод плътните устни, но това е обичайното им положение. Тя се усмихва, когато е щастлива, тъжна, плаче, смее се, диша, съществува. Работи в близкия магазин, за да изхранва болната си сестра и майка й, която не може да си позволи да остави детето само. Мотото й е "Всяка злина се побеждава с усмивка" и е посветила лицевите си мускули в доказването му.

Изкачвам стълбите, докато стигам втория етаж на блока. Мразя височините. Когато човек е на върха забравя от къде е тръгнал, забравя как да слезе, затова пада от високо. Чувства се като изхвърлен от Рая и падащ стремглаво към Ада, където огънят е спуснал пипалата си и драска кожата му с острите си нокти. Водата не може да огаси този огън, който има за цел да изгори съзнанието ти и да те захвърли към безвъзмездното съществуване.

Хвърлям ботушите си в шкафа и сядам на фотьойла. На масата ме чака топъл чай, който грабвам, за да сгрея ръцете си. Още само секунда на този студ, хипотермията щеше да пусне грозните си израстъци към сърцето ми, жадувайки за спирането му. Така не се живее. Отпивам от чая и се усмихвам блажено, когато усещам меда в него. Лътен се е върнала и ми е донесла подаръка, въпреки че се шегувах. Оставям термоса на масичката и се затичвам към отсрещния апартамент. Колко е странно как присъствието на един човек може да оправи целия ти непродуктивен ден. Сякаш намираш нов начин да удовлетвориш жалкото си съществуване и да целунеш нежните крила на победата.