Psycho

II.

Монотонният звук на алармата ми напомня, че е време да напусна Страната на сънищата. Умората бе отлетяла и на нейното място се настани удовлетворението от почивката. Удивително е как малко сън може да прочисти сравнително голяма част от мислите ти, оставяйки празен лист, на който да запишеш нещо ново. В последно време не се наспивах и може би това е причината за непродуктивността ми.

Ставам от удобното легло, облечена с дрехите от вчера. Изстенвам раздразнено и се запътвам към банята. Водата успява да ме разсъни и започвам да се притеснявам за досието си. Не искам да закъснея, затова забързвам движенията си и до няколко минути съм чиста. Измивам зъбите си, сресвам косата и обличам черния си панталон и снежнобяла риза. Обувам ботите си и набързо хвърлям нужните тетрадки в чантата. Заключвам вратата и се отправям към гимназията.

Порутената двуетажна сграда с цвят на манго се изправя пред мен. Построена е по времето на Първата световна война, когато там са лекували ранените войници. Все още мога да усетя агонията от умиращите им тела, но никой друг не прави тази асоциация. Поемам си дълбоко дъх и го изпускам шумно през ноздрите. Не закъснях.

През междучасията пишех домашните, които проспах. Перфекционистът в мен крещи, обвинявайки ме за ненастроената аларма. Бях прекалено уморена, но това не извинява непристойното ми поведение. Домашните са средство, с което да упражняваме мозъка си, докато не го избавим от бездната на незнанието. Човек трябва да развие съзнанието си напълно, за да се подготви за живота и не може да си позволи да не изпипа действията си до последния детайл. Невъзможно е да живееш, ако не си перфектен.

Отново съм на път за вкъщи. Трескаво се опитвам да намеря човек, чието лице да разуча, но никой не се показва по заледените улици. Въздишам сърдито. Тази разходка е любимата част от деня ми. Нереално е колко изразяващ е езикът на тялото. Начинът, по който се движиш, усмивката, положението на ръцете и най-вече погледът издават всяка малка тайна, която се крие в съзнанието ти. Спирам пред малкия сувенирен магазин, чиито витрини са препълнени с плюшени играчки, рамки за снимки и странни орнаменти. Поглеждам към вътрешността и си отдъхвам, когато забелязвам вечноусмихнатото момиче.

Несигурно отварям вратата и чувам звука от звънчето, поставено над нея. Ноздрите ми се изпълват с мириса на ново, а пред очите ми изгрява огромна усмивка. Поздравявам кимайки и се насочвам към сектора с водопадите. Някои от тях са включени и не мога да не се успокоя от шума на водата и нежната светлина, която осветява част от магазинчето. Поглеждам цената и въздъхвам шумно при вида на петнадесетката. Разполагах само с двадесет долара до края на седмицата, а бе едва петък.