Иска ми се той да ме разбираше както ти. Ти ме четеше като позната и любима книга, стара, но красива. Сякаш ценна за теб. Сякаш струваше повече и от колата ти, дома ти, дори душата ти. Изслушваше ме, дори и да виках, но после всичко се нареждаше.
Иска ми се и той така да разбираше песните, които споделям както ти. С теб сякаш си говорихме без думи, просто с дистанцирано желание.
Но така ми се иска и ти и той да разбирахте едно: ако получиш първо тялото ми- не получаваш душата ми. А получиш ли нея, но тялото отблъсква, си спечелил повече, отколкото си целял. Но глупав си нали? И ти и той. Не разбирате, че в лицата ви аз виждам дявола и отдръпвам се от изкушението, а понякога му се отдавам, но по-късно дълбоко съжалявам.
Сякаш и двама ви познавам, но сякаш и не ви... Може би познавам тези личица, направени за мен, които ме подмамват, но напразно. Не ти вярвам. Нито пък на него. Нито пък на тях. Нито пък на никого.
