Don't judge the book by its cover

3

Сряда

Вече влязох в училището. Ние с Бела си говорихме на път към нашата класна стая, но тогава видях Матю как премина покрай нас. Погледнахме се с него. Беше неловко, но колкото бързо се появи, толкова бързо и изчезна. Забелязах, че врата му беше превърнан с бинт. Толкова ли сериозно Алекс го е одраскал по врата. Бела изглежда, че също забеляза бинта около врата на Матю. Тя ме погледна и каза тихо "Алекс е стигнал твърде далеч."
Чакай, тя от къде ли знае, че Алекс е бил там? Аз я погледнах въпросително.
"Ще ти обясня на голямото. Нега влезем в стаята вече." и след като каза това, Бела влезе бързо. Аз направих същото. Но веднага след като влязохме, чухме как учениците обсъждаха Матю.
"Какво ли му се е случило?" каза Тереза, една от кифлите в класа.
"Аз чух, че той се е сбил снощи. Но не разбрах с кого и за какво." каза Ребека, нейната най-добра приятелка.
Ние с Бела тихо си седнахме на местата. Но тогава забелязахме, че някой беше поставил бележка под чина ни, на която пишеше "Знам, че ти си виновна"
"Какво по--" казах си тихо, след което погледнах Бела, която също изглежда, че беше прочела бележката.
"Някой знае за станалото." каза Бела леко притеснена.
"Изглежда. Но чий ли е този почерк?"
Бела започна да се оглежда нервно наоколо.
"За сега нека запазим бележката в тайна. Не искаме никой друг да разбере."
"Какво да я правим?"
Бела смачка бележката и я остави в чантата си.
"Нека не я мислим все още. Може и да не е нещо сериозно."
Тогава Матю влезе в стаята. Още с влизането си, той ме погледна, но с празен поглед. Тогава Матю стана заобиколен от хора.
"Какво е станало?" попита го Тереза.
"Да да, трябва да знаем!" каза Ребека след нея. Луи, който стоеше плътно до приятеля си изглежда, че започна да се дразни.
"Стига сте го разпитвали." каза Луи ядосан.
"Как да не го разпитваме? Та той е и в синини." каза Майкъл, висок популярен тъпанар, по който половината клас си пада. Тоест и още един от групичката на Матю.
"Казах ви да го оставите!" каза Луи още веднъж. Тогава в стаята влезе госпожа Кларк, учителката по математика. Нейното студено, всяващо страх у човека лице успя да накара всички да млъкнат и тихо да се върнат по местата си. За първи път се радвам, че тя дойде.

---

Голямо междучасие е. Ние с Бела този път решихме да се срещнем в кафенето, където ние често отиваме, тъй като попринцип там няма много хора от училището. Ние двете си поръчахме топъл шоколад. Докато чакахме да ни го донесат, ние продължихме да говорим.
"Ти от къде знаеш, че Алекс е ранил Матю?" попитах я някак си нервно.
"Той ми писа по фейсбук."
"И? Какво ти беше казал?"
"За разговора на Луи и Матю в тоалетната като цяло..."
"Чакай, какъв разговор?"
"Матю е казал на Луи, че е имал план да те забие. А и тъй като по неговите думи си 'зубър', ти си щяла да си мълчиш.
"Ох... А ти си му казала къде и кога ще ходим?"
"Той вече знаеше къде ще сте. Чул е от разговора на онези двама идиоти. Аз само му казах от колко часа."
Тогава сервитьорката ни донесе чашите с топъл шоколад.
"Дочух вашия разговор." започна жената "И разбрах, че говорите за Алекс."
"Почакайте, вие познавате Алекс?" попитах я очудено.
"Той ми е племенник." отговори ни сервитьорката. Тя беше ниска, пълна жена с къдрава червена коса и прекрасни сини очи. Същите, каквито има Алекс. Тя носеше бяла блуза с дълъг ръкав и черна пола.
"Наистина ли? Той как е?" попитах я загрижено.
"Не е особено добре." отговори ни тъжно жената, като издърпа един от свободните столове на масата.
"Какво му има? В затвора ли е?" попита Бела.
"Да. Днес ще го пуснат към 5 след обяд. Но родителите му сега трябва да платят и глоба. Много ме е жал за Алекс."
"Много се извинявам..." казах на жената тъжно. Беше ме толкова срам, че дори не можех да я погледна.
"Защо?"
"Защото... Той нападна Матю само, за да ме спаси."
"Какво е станало?"
"Щях да бъда изнасилена от Матю. Но Алекс се появи и ме спаси."
"Казали ли сте на полицията?"
"Охраната видя случващото се. Но никой не предприе нищо, защото Матю е син на шефа на полицията."
"Така било значи." каза тя.
"Съжалявам, госпожо." казах ѝ, като започнах да плача. Но жената не ми беше ядосана. Тя дори избърса сълзите от лицето ми.
"Не се притеснявай. Вината не е твоя. Но и се радвам, че Алекс не се е сбил просто ей така. Вие гаджета ли сте?"
"Не. Ние сме просто приятели."
Тогава Бела извади телефона от джоба си и веднага щом видя часа, тя набързо извади пари от портмонето си и ги остави на масата.
"Благодарим ви за топлия шоколад и разговора, но ние с Ева сега трябва да тръгваме." каза Бела забързано, като ме хвана за ръката и издърпа навън.

---

Ние едва щяхме да закъснеем, но за щастие стигнахме изненадващо навреме. Но като си стигнахме на мястото, ние намерихме още една бележка под чина. "Ела на двора след училище в 19:00. Трябва да говорим."
Тази бележка някак си леко ме уплаши, както и Бела.
"А сега?" казах аз тихо с треперещ глас.
"Това става сериозно, сигурно трябва да кажем на някого от учителите."
"Дори и да им кажем, щом не знаем кой е човекът, нищо няма да постигнем. Само класът ни ще бъде много вероятно наказан и кифлите ще започнат да злословят по наш адрес. Аз ще дойда на двора отново в 19:00."
"Тогава и аз ще отида."
"Не. Не искам да се забъркваш в проблеми. Това нещо включва само мен. Не искам да те намесвам."
"Щом казваш... Но ако има проблем, моля ти се обади ми се."
Аз само ѝ кимнах, тъй като учителят по английски току-що влезе в стаята.

---

Свърши училищният ден. Ние с Бела излязохме заедно. По едно време чух как телефонът ми започна да звъни от чантата ми. Но веднага щом отворих чантата ми, вътре видях няколко бележки.
"Какво?" казах си аз тихо, започвайки да си разправям чантата.
"Какво има?" попита ме Бела разтревожено. Аз седнах на една пейка и започвах да разтършувам чантата. Не ми пукаше, че звънеше. Извадих бележките от чантата. Бяха 3.

Бележка 1: Не взимай Бела.
Бележка 2: Запомни - в 19:00 в двора.
Бележка 3: Не казвай на никого, иначе ще си имаш проблеми.

"Ти трябва да се шегуваш..." каза Бела леко притеснено "Но може това да и шега. Не знаеш."
Телефонът ми продължаваше да звъни. Започнах да се ядосвам, за това го извадих. Беше непознат номер. Вдигнах.
"Ще дойдеш, нали?" каза човекът.
"Кой си ти?" попитах го.
"Да или не."
Опитвах се да разпозная гласа на човека, но не се получаваше, тъй като връзката беше лоша.
"Ще дойда! Но ми кажи кой си?"
Но тогава затвори телефона.
"Кой беше?" попита ме Бела.
"Човекът, който пише бележките."
"Успя ли да му разпознаеш гласа?"
Аз поклатих отрицателно главата си.
"Обади му се отново."
Опитах се да се обадя на човека, но тогава разбрахме, че не можем да се свържем.
"Нямам избор. Ще ти пиша след като се срещна с тях."
"Успех." каза ми Бела и ме прегърна. "А какво ще кажеш за по едно окуражаващо фрапе?"
"Мен ме устройва."
И двете излязохме от училището. Но не спирах да си мисля кой ли беше човекът, стоящ зад това.

---

Вече е време да тръгвам. Пратих съобщение на Бела и ѝ казах, че ще тръгвам, а тя ми пожела успех. Вече излязох. Повиках такси и то ме закара до училището. Поех си дълбоко дъх и влязох в училището. Но там нямаше никого. Започнах да се оглеждам наоколо, спряла на едно място, докато не чух как някой прошепна в ухото ми, стоящ зад мен "Мен ли търсиш?"
И от това кожата ми настръхна. Уплаших се и веднага се обърнах. Бях изненадана от човека, стоящ зад мен. Това беше...