Изпепеляване

Пета глава

Отне ми малко повече време отколкото мислех, че ще ме отнеме за да стигна до училище. В такива моменти се радвам, че тръгвам по-рано отколкото е необходимо.
Когато стигам да училище не влизам веднага, защото изпитвам страх и притеснение. Двете емоции в мен се преплитат и карат краката ми да се подкосяват. Поглеждам часовника на ръката ми и виждам, че ми остават едва пет минути. Поемам дълбоко въздух, преглъщам доста мъчително и решавам, че е време да прекрача прага. Прекрачвайки прага забелязвам колко усмихнати и спокойни са всички освен мен, или поне на мен така ми изглежда. Не отделям много време за да разгледам училището, а направо се отправям към моята нова класна стая. Влизайки вътре оставам учудена колко различни са всички. Гледам да не се вторачвам в никой, затова се отправям право към един свободен чин и сядам там. Забивам поглед в чина и не смея да вдигна глава от притеснение.
Изведнъж усещам как няколко момчета профучават покрай мен и се отправят към последният чин. Въпреки, че ми става любопитно не вдигам глава и не им обръщам никакво внимание.
- Ето го нашият заек - казва едното момче очевидно развеселено.
- Ще ти купя морковче - допълва другото  момчето. След тези думи двете момчета започват да се смеят истерично и доста шумно.
Замислям се за момент. Този глас ми е познат.
Обръщам се разко и виждам момчето от стаята ми.  Мисля, че се казваше Сам.
Гледайки го забелязвам, колко красив е всъщност. Има дълбоки тъмни очи, които те карат да се взираш в него дълго време. Косата му е непринудено вдигната нагоре и е също толкова тъмна колкото очите му. Брадата, която запълва лицето му го кара да изглежда някак си идеален и безумно секси. Има нещо тъмно, нещо мистериозно в него, което ме привличаше.
- Момчета стига, излизайте от стаята, довечера ще се видим - каза едно от момчетата, очевидно от моят клас. В гласът му се четеше същата нотка смях, която цареше между тях.
- Добре, добре - отвърнаха те с усмивка на лице и излязоха от стаята.
Седях все така със забит поглед към чина, когато усетих някой да ме побутва лекичко по рамото.
- Извинявай, може ли да седна до теб - попита ме мило момчето от преди малко.
- Да, няма проблем - отвърнах аз с усмивка на лице.
- Забелязах, че ни гледа преди малко. Извинявай, но приятелите ми понякога са непоносими - каза той и се засмя. Личеше си, че ги обича.
Усмихнах се, защото не знаех какво да кажа, а и се почувствах неудобно, че е забелязал.
Изведнъж госпожата влезе и часът започна. Когато би и последният звънец аз се надигнах бързо от чина, за да събера нещата си, когато чух, че съседът ми по чин започна пак да говори.
- Извинявай, че не ти се представих. Аз съм Мартин, но може да ми викаш Марто. - каза той и ми се усмихна вежливи. 
- Няма проблем, аз съм Бела - отвърнах аз.
- Довечера един приятел ще прави парти, искаш ли да дойдеш? - попита ме той и вторачи поглед в мен очаквайки отговора ми.
- Не - отказах без да се замисля.
След това взех нещата си и се отправих към изхода. Чух, че Марто извика нещо от сорта Ако си промениш решението ще те чака,  но аз не му обръщам особено внимание.