COLDBURN

10

Х

НОВ ИЗГРЕВ

Драмата.
Добре, че все пак беше тя.
Съзнанието ми премина през какви ли не ненормални състояния заради нея, но в крайна сметка се научих, как я интерпретирам правилно.  Крийд ме научи.

Вече крачехме целите мокри през меката оросена трева.
Горещите ни въздишки улягаха върху тежкия ранен въздух. Току що се беше случило нещо голямо, което даде началото на много бъдещи ходове.
Олюляхме се и отново седнахме на онази наша любима олюпена пейка.
Казах ви - там преживяхме наистина много моменти.

Паркът беше едно доста атрактивно място в късните следобеди. Но никога досега не бях посрещала изгрева на него. Очевидно беше нещо ново и за двама ни.

- Изгаряме се и се вледеняваме едновременно. - Гласът му проблясна най-накрая на фона на тази божествена красота. - Защо си действаме така?

- Това е загадка на която никога няма да си отговорим.

Среса мократа ми коса с пръстите си и ме сгуши в себе си. Бяхме мръсни и окаляни, но това не ни пукаше особено. Всъщност вече нищо нямаше значение освен нас самите. И тази вихрушка помежду ни беше нещо, което запълни празните ни. Сякаш цял живот сме чакали точно за това.

- Знаеш ли може би трябва да наречем любовта помежду ни по друг начин. Какво ще кажеш за топломраз? - Изкикотихме се и после той щипна леко нослето ми.

- Изобщо не те бива в измислянето на сложни епитети. Но все пак те обичам.

Не му го казах веднага, но аз вече знаех името на нашето нещо. И го казах на всеки, който чу докрай историята ми, но наистина малко успяха да викнат в дълбокия смисъл на всичко това. И така и трябваше, защото тези неща не можеха да бъдат описани. Беше прекалено сложно, за да се стори, но и прекалено просто, за да се почувства толкова лесно. Също така необяснимо, но невинно чисто като магията на божествената природа.

От там насетне... Точно от онази ранна сутрин, стоящи мокри на олюпената пейка, преживяхме какви ли не катаклизми. Дадохме ход на нещо безгранично.

И всичко започна с няколко невинни погледа, както и купища от кутии с цигари и близалки. Продължи с приятелство, украсено с огромна доза несигурност и стигна до това. Състояние, в което и двамата се изкарвахме извън релси само при допир. И то можеше само да се чувства, по дяволите! Каква късметлийка бях, че се влюбих в този сладък побойник!
Какви късметлии бяхме, че се намерихме! И в този живот!

Падахме.
Ставахме.
После пак падахме.
И най-накрая все някой от двамата ни вдигаше другия.
Защото се научихме, че любовта не беше просто нещо, с което хората наричаха нуждата си един от друг.
Не.
В интерес на истината това помежду ни не беше любов.
Той го каза, но не го кръсти подобаващо.

Наричаше се КОЛДБЪРН.
Това беше името на нашата малка вселена, в която се изгаряхме и вледеняхме едновременно.

И все още е.
Навярно ще продължи и да бъде.

Още не мога да си обясня как това бе възможно, но страхът вече го нямаше. Той ме научи как да живея за момента и да рискувам, когато душата ми изгаря от този нестихващ копнеж. От тази цялата лудост.

Не след дълго слънцето се показа на хоризонта. С него се роди и новата надежда. Ние се (пре)родихме.
Изгревът погали мокрите тела и на двама ни.
Бяхме сами. Е, може би не съвсем...

Сами, но заедно с Колдбърн помежду ни.
И той продължи дълго.
Продължава и сега, а дори и за миг пламъкът помежду ни не намаля. Напротив - разгоря се по-силно. Ние наистина си паснахме, защото с Крийд се колбърнваме(обичаме) по един наистина нестандартен начин.

И лудостта - днес тя само укрепва връзката помежду ни, превръщайки я в нещо безгранично.

Безгранично до границите на нашата безкрайна вселена.

Дневникът на нашия Колдбърн

- За момчето, чиято драма ме вдъхнови да напиша тази история -

▶️ К Р А Й ◀️