Шум и гласове пронизват празното ми тяло. Стоя на улицата и сякаш нямам сили да помръдна. И хората минават покрай мен като река, отмиваща скала бездушна. Душата ми е празна. Ушите ми бучат, тъй сякаш вятър вие в бездна. Дъхът ми спира и всичко става черно. Шумът усилва се, но и болката с него....
Отварям очи, взирайки се в белия напукан таван, сега покрит от черна перелина. Сърцето ми се удря в решетките на своя капан, но уви напразно, защото бягство няма. Поемам дъх, но сякаш огън навлиза в цялото ми тяло. Измъчен стон напуска сухите ми устни, тъй сякаш търси своята утеха в прегръдката на мрака. Очите ми океани и сякаш надеждата дави се в тях. Преливат и оставят своя отпечатък по бледата кожа, покриваща празно тяло. Безбройни викове се сдавят в свитото ми гърло, но нямам сили аз да изкрещя. Редя на ум молитви някой да ме чуе, да се избавя аз от тази самота. Но празнотата все расте, расте, пренасяйки душата ми в безкрайното небе.
