Just A Girl With a Story To Tell

Mum Don't You Belive Me

Когато се върнах в къщи, седнах на бюрото и започнах да изразявам чувствата си на хартия. Отне ми около половин час, рисунката се получи добре, даже по-добре отколкото очаквах, затова реших да я кача в Инстаграм. Не мога да повярвам колко хора я оцениха с добри отзиви, затова реших да я покажа на майка ми.
Влязох в стаята с рисунката в ръка за да ѝ я покажа , бях много доволна от резултата. Малко не бях сигурена дали да ѝ я покажа, защото не ми беше най-близкия човек и може би нямаше да и хареса, но бях решила, че все пак имам една майка и трябва да и дам един последен шанс.
-Хелоу, как си? - дали ме чу не знам, не отговори веднага, заради това зададох въпроса втори път. Този път мe чу и ме погледна все едно пак съм направила нещо.
-О, здравей. Ми не знам, как съм?, ти определяш. Нали знаеш, че ти обикновено си тази която ми
разваля настроението. - ето пак, тя ме обвинява, без да съм виновна, добре хубаво преглътнах тази трудна хапка и продължих.
-Добре, значи си щастлива, защото днес ми е страхотен ден. - казах с усмивка, която от доста дълго време не е била истинска като тази.
-Какво е станало?
-Ами... Нали знаеш, че имам няколко профила в Инстаграм. Днес качих една рисунка в тази с картините..
-Оф, ти и този телефон, айде престани, защо вобще се трудиш.
-Какво искаш да кажеш?-останах без думи, като чели не оценява труда ми, но защо?
-Ами какво мислиш, че ще постигнеш. Да, може да имаш лакове, но за какво ще ти помогнат те в живота? По-добре седни и учи или чети да си обогати речника, а не да ме правиш на луда, като не можеш да намери думата на български като обясняваш нещо. Ти си в България и ще говориш български. Като отидеш другаде говори ако искаш и на китайски. - боже как исках да се заям, че не е китайски, а мандарин, но запазих самообладание и отговорих.
-Защото ми харесва да правя тези неща.
-По-скоро да си губиш времето нали?
-Да си губя времето?Мамо аз имам талант.
-Какъв талант. Някой оценява ли го?
-Ами тези ,,лайкове"значат, че на някой му харесва това което правя. Не виждаш ли тези ръце какво могат да изработят, не чуваш ли как пея и танцувам по цял ден.
-Ако е така, защо не го правиш пред публика?
-Откъде да я намеря тази публика, нали последователите ми виждат какво мога и ме подкрепят, а ти дори не се интересуваш.
-Аз ще призная, че имаш талант, само когато някой друг го оцени.-нямаше как да не се досетя, че говори за парична оценка, алчна курва, не си дава сметка колко ми е трудно и тези глупости който правя са единствените неща, който ме задържат на този свят и няма значение дали ми плащат или не, защото живота ми е по-важен от парите за мен.
-Е, обаче за мен парите не са най- важното.
-Еми добре, но знай за мен всичко което правиш е загуба на време.
Взех рисунката за която вече почти бях забравила и я показах на майка ми с въпроса:
-Виж това някой който няма талант ли е, това губене на време ли е? - през мен преминаваха толкова чувства, всеки момент щях да се разплача, защото майка ми не ме оценява, но всъщност кръвта ми кипене. Мама ме погледна пак.
-Ммм..., по-добре върви да учиш.
В този момент всички мечти ми се разбиха, майка ми мисли, че нямам талант, възможно ли е приятелите ми да са ме лъгали? Не нали и аз виждам резултата, но вече всичко което някога бях получавала като комплименти относно мойте проекти, изчезна, чувах само едно, че съм без талант и не мога нищо. Излязох бясна от стаята и треснах вратата зад гърба си без да мисля за последиците. Взех си раницата и излязох от вкъщи, знаейки, че искам да покажа на мама само едно. Че имам талант, дори това да значи да рисувам със сребриста четка, а картината да се получава с червена боя, защото убиеш ли мечтите ми, убиваш и мен...