В очакване на щастието

Ще Чакам

Всичко това ми изглежда глупаво.
Как хората де карат за безсмислени неща и правят от мухата слон. Може би това ги кара да изпуснат парата, може би това ги удовлетворява. Казват всичко, което мислят, без да им пука за последтвията и си живеят живота. А аз трябва винаги да задържам нещата за себеси, само за да са доволни тези около мен, докато аз се измъчвам вътрешно. Защо просто не мога да съм като останалите и да кажа, каквото искам да кажа, а не каквото те искат да чуят. Защо трябва да премислям толкова много...
Защо винаги това, винаги онова. Защо, защо, защо, защо?!
Само въпроси, само само обвинения... От вън мълча, от вън изглеждам толкова спокойна, но отвътре съм в хаос, всичко бушува...
Бих могла да се променя, бих могла да стана малко по-непукист, но...
Не мога, нещо в мен не може да се промени, нещо в мен ми казва, че не трябва да се променям, защото това съм аз. Но мога ли да се измъчвам цял живот, заради останалите. Да съм добра и грижовна с другите, да ме използват и накрая пак аз да съм измъчената...
Явно просто ще си остана аз, докато не избухна. Докато не намеря някого, който ще ме изслушва, ще ме разбира. Някой от когото няма да се срамувам.
А до тогава... До тогава ще се измъчвам в очакване на този човек.